Приказка за Прошката

Веднъж в училище, една учителка решила да подискутира със своите ученици темата за човешките взаимоотношения. Всеки споделял своите мисли, изказали се най-различни мнения - едни се подкрепяли, други се допълвали, трети си противоречали. Накрая учителката направила едно предложение на децата: - Отправям ви едно предизвикателство – казала им тя. - Вие самите да направите един експеримент, който ще ви даде незабравим житейски урок. Приемате ли? На учениците им станало интересно и всички единодушно закимали в знак на съгласие. - Обещавате ли обаче, да изпълнявате безпрекословно всичко, което ви кажа оттук нататък? И да не се отказвате по средата на експеримента? Когато учениците и тук отговорили утвърдително, учителката казала: - Искам утре всеки от вас, идвайки на училище, да донесе по една торба с картофи. Това ви е първата задача. Децата се спогледали недоумяващо и започнали да задават въпроси, но учителката отговорила, че сега повече нищо няма да им издаде. На следващата сутрин всички ученици от класа носели по една голяма торба с картофи. Като ги видяла, учителката се усмихнала: - Виждам нетърпението и любопитството в очите ви, затова минавам направо на въпроса. Вземете сега чувалчетата с картофи и ги сложете пред вас на чиновете. Аз сега ще ви раздам по една празна чанта. А от вас искам следното: да се замислите и да си спомните имената на всички хора, на които поради някаква причина сте отказали да простите за нещо, което са ви причинили. За всеки такъв човек, за който се сетите, вземете по един картоф от вашата торба, издълбайте името на този човек върху кората на картофа и го пуснете в празната чанта. Хайде направете го... И учениците се захванали да изпълняват заръките. Те усърдно прехвърляли картофи от едната чанта в другата, надписвайки на тях имената на хора, които са оставили трайни негативни спомени в тяхното съзнание. В края на часа в чантите на някои от децата имало по 4-5 картофа, но имало и такива, които били пълни почти догоре... Учениците отправили отново въпросителни погледи към учителката, питайки я какво ще следва сега. А тя отвърнала: - През следващата една седмица, където и да ходите, каквото и да правите, вие трябва да носите със себе си вашата торба с картофи. През деня - на училище, после вкъщи, на срещи с приятели, дори когато си лягате вечер, тя пак трябва да е неотлъчно до вас... Един по един се изнизали дните на седмицата. Но още с влизането на учителката в клас, учениците които стриктно били изпълнили препоръките й, започнали да се оплакват: - Много ми е трудно да мъкна навсякъде със себе си толкова тежка торба... - Тия картофи вече започнаха да миришат, от където и да мина, хората ме гледат странно и шушукат зад гърба ми... - Изморихме се вече, а и ни писна от това... - Така и не разбрахме каква беше поуката от този “експеримент”... Учителката се усмихнала: - Целта на този опит беше да ви покаже, че отказвайки да простим, ние всъщност наказваме най-вече себе си. Сами обричаме душата си да носи такъв тежък товар и така се самоизмъчваме. Мислим си, че прощавайки, ние отстъпваме пред този, който по някакъв начин ни е наранил. А всъщност истината е, че с ПРОШКАТА ние правим добро на самите СЕБЕ СИ.

Розите и вишната

Тя не беше с всичкият си, а аз влюбен в нея. И как ли не, та дори дрипите в крак на клошарската модна тенденция й стояха така както еротичното бельо на модел от лъскава страница. Пясъчно руса, а кожата й ми се струваше прозрачна и под нея няма органи, а снежен пейзаж в миг когато лъчите фино са обагрили белият непонят. Приличаше на ангел, не на човек, това разбира се ме дразнеше, но не можех да си призная и че ме привлича. Недъга само допълваше въздействието. Виждал бях и преди това малоумници, а в последствие видях още повече и какви ли не, но нейното лице притежаваше дълбока изразителност и излъчваща интелигентност. Почти не говореше, странеше от света и почти не излизаше от двора на съборетината с която живееше с майка си която беше по-откачена и от нея. Имах чувството, че освен двете в колибата им живеят прасета или горски същества с неизяснен произход. Така нещастно бе напукана и килната, че нарушаваше физическите закони, че някак си издържаше и под натоварването на слънчевите лъчи, а това, че не рухваше и при дъждовете ми се струваше абсурд. Но градината с розите беше нещо различно. Розите са красиви, царици на цветята са, но в нейните имаше някаква магия, те бяха богини и сигурно й отговаряха защото докато тя се грижеше за тях я забелязвах как им й говори. Явно нямаше нищо освен розите. Тъпо беше, но нямаше нищо освен тях. Дали това бе препитанието на двете болни жени така и не разбрах.
Дълго, дълго събирах кураж докато най-накрая направих това което исках. Поканих я на среща. Не бях сигурен дали ще ме разбере, ако ме разбере няма ли да започне да капе пяна от устата й или да избяга кудкудякайки, но тя просто ми отговори:
-Ти си по-малък.
-Есента ставам на седемнадесет, но ти ако имаш предвид някой плешив чичко с лимузина ще отложа срещата си с някоя година.
Покри с ръка усмивката си досущ като дете. Не знаех, че умее да говори при това не пелтечеше и не си плюнчеше.
-Добре! Къде ще ме заведеш?
-Ще облечеш тези неща нали?-подадох й сака. Бях свил дрехите от сестра ми. –Ще импровизираме. Ще видя, но сега се облечи.
Пак се усмихна като възпитаничка на детска градина като видя парцалите в сака. Нищо особено, просто прилични, но за какви ли ги смяташе тя. И това не разбрах. Появи се след по-малко от десет минути и нито успях да преглътна лекото възклицание, нито в първият момент да позная дрехите, на сестра ми седяха различно, това бяха дрехи за същество от друга планета, от планетата на любовните фантазии и то излизаше сега с мен. Боях се даже да я хвана за ръка. Тогава тя ме хвана и забравих, че е луда. После кино. После купон, държеше се като всички останали, малко по-мълчалива и по-отнесена, но не и ненормална, ако някой я познаваше от преди това сто процента не я позна и мъжката половина много, много ми завиждаше. Изпратих я до дома. Целунахме се пред вратата и съборетината я погълна. Излязохме и на другият и на по-другият ден. Излизахме месец и стигахме само до целувки и малко по-дръзки опипвания докато една вечер тя не се опита да ме отблъсне, а аз я бях повалил в тревата в парка. Опитваше се да пищи, но тъй притисках устните й със своите, че не можеше да издаде звук. Постепенно съпротивата й отслабна, стори ми се, че умря и се отдръпнах, но тя просто лежеше като препарирана. Ядосах й се.
-Обичам те. Не мога да те изнасиля.
Не ми отговори.
-На седемнадесет съм и до този момент…-не успях да го кажа, но тя изглежда нямаше и да разбере защото беше откачена.
-Хайде ставай!
Разплака се. Продължихме мълчаливо към дома й.
-Ти ми харесваш…-смотолеви по пътя-….но…
-Моля те!-троснато я прекъснах, а тя продължи тихичко да циври.
Побърках се от яд. Идеше ми да изляза от кожата си. Омекнах малко когато откъсна една роза и ми я подаде. Като ли скъса част от себе си. Този път не се целунахме, нито си уговорихме среща.
Докато се отдалечавах пак ме овладя беса. Хвърлих ядосано розата и я стъпчих:
-Какво! Какво! Какво искаш! Що за фантазии имаш! Кого очакваш! Такъв съм, реален! Истински!
Още малко и щях да се разплача. Изкрещях няколко пъти с все сила и сигурно съм разплакал няколко бебета в квартала и сепнал някой заспал старец. После влезнах в една квартална кръчма, напих се с алкохолиците, а когато излезах идеята ми беше назряла. Майка беше купила една вишня. От няколко дни все се канеше да я засади, но отлагаше. Стори ми се много, много възбуждащо да посадя едно дърво в градината на непорочната красавица.
“Ще ти засадя в градината дръвчето. Не ми пука желаеш ли или не.”
Преди да го направя пих още. Нямаше смисъл да накъсвам розите, но го направих.
“Е, тя пък сигурно ще изтръгне дръвчето ми!”
Не го направи. Виждах я да седи сред разпалените рози и да съзерцава дръвчето. Не съумях да се приближа. Гледах я както тя гледаше дръвчето. Без да я разбирам. Така беше и на следващият и следващият ден. Реших повече да не се разстройвам. Не трябваше да го правя, но нищо вече не можех да променя. Хубаво гадже беше, но не за мен. Не трябваше да го наранявам. Времето течеше. Вече живеех далече. Бях добър съпруг и щастлив баща, но веднъж докато гостувах на нашите кой знае защо се сетих за моята странна любов. Отидох да я видя и не се приближих повече от последният път. Бяха минали пет години, рози нямаше, а тя състарена невероятно стоеше пак както някога и се взираше в порасналата вече вишня. Дни наред не можах да мигна, а нашите не разбраха защо бързам да си тръгна. Излъгах ги, че служебни ангажименти са ме принудили да прекъсна отпуската си.
Изтекоха още десет години до онази сутрин в която разбрах, че се е обесила на вишнята.
Не посмях да занеса на гроба й роза.

cefulesteven