Грешен и безмислен

Абсолютно луд и грешен, и тъжен. И съжаляваше и съзнаваше, че е съсипан и е съсипал.
Десният си крак загубил още на двадесет и четири на линията на една теснолинейка. Бил пиян, много пиян и заспал, разкрачен като паяк. Събудил се след дни. Преди това имал семейство. Не помнеше имената им и лицата им забравил малко след злополуката, но помнеше с подробности всички места където отсядали, всички местности из които се разхождали, цветовете и миризмите. Къде е имало счупено клонче и къде омачкана трева, къде гласа на продавачката на сандвичи бил дрезгав като мъжки, а светофара на кой кръстопът бил повреден. Акациите и липите до които и под които, те тримата яли сирене и домати. Или диня. Обичали излетите.
И бирариите в които отсядал сам, помнеше. Твърдеше, че помни всички. Не съм сигурен съмнявах ли се или не. Все пак, бирарии много, а моят човек макар умираше гълташе като съветски танк. Да си спомня всички звучи малко като приказка, но неговата памет наистина си я биваше. Помнеше името и на най-забутаното селце в което отсядал. Проверявах из карти и справочници. Ако някое не съществуваше сега, се оказваше, че по времето в което твърдеше, че го е посетил е цъфтяло и прецъфтявало, а той не помнеше само годините, но и датите. Дали е валяло и било ли е кално. Носил ли е каскет или не. Здрава ли е била обувката му и квакали ли са пръстите му в нея. Кога виното е било вкиснато. Кога в очите на поканилата го стопанка имало вина. И реките помнеше, и камъните покрай тях, брезите и пъпките им и закачените гащички по някои от клоните им. Помнеше всичко, а много беше пътувал. Цял живот.
Вярваше ми, че ще напиша книга. С цялото си сърце ми вярваше.
Слушах го и подклаждах надеждите му. Нямаше да стане, а на него не му оставаше много. На шейсет и седем приличаше на деветдесет. И много болен, но не спираше да пие и пуши. Нямаше да успея да напиша книгата. Не съм подготвен да напиша книга само от незначителни подробности.
Те са твърде голямо богатство за да бъдат конвертирано в общочовешки ценности. Твърде лично за да бъдат споделени.
Нямах душа да го сторя, но го лъжех да не тровя последните му дни.
Като го гледах, че се радва като дете се преструвах на способен. По-често черпеше той, понякога аз. Говореше с часове. Струваше ми се достатъчно да пусна един диктофон и книгата да се напише сама, но чувствах, че не бива. Нещо е надвиснало. Тягостно е и ме обезсмисля, включа ли диктофона. Изглежда този човек имаше нужда да бъде разбран, не записан или описан.
Е, не можех да го разбера!
Твърде много предизвикателства е поел. Без цел се е скитал. Разумът му е сочил север, връхчето на единствената му обувка тръгвало в северозапад. Търсил нещо си, чувствал, че търси, но не можел да разбере какво. Сам го каза.
Не било самотна майка и дете. Не. Боял се даже като срещне такива да не се окаже изгубеното му семейство. Веднъж дори се заблудил. Момчето и майка му много искали да остане. То дори се гордеело, че „мъжът на майка му” е с един крак, защото бил пират.
Намерил си работа като оксиженист. Останал седем месеца с тях, а една сутрин просто хванал произволен автобус и тръгнал.
Търсил истинското си семейство? Не. Нямало такъв филм. С двамата се чувствал добре. Много по-добре откогато и да е било. Нямало причина.
Боял си се да не го развалиш, му викам. А той не се съгласява. Даже го хваща яд, че съм се правил на големият психолог. Ръмжи ми, но вика още бира.
Не, не търсил тези които забравил. Твърде често започна да го повтаря. Твърде често.
Но продължаваше своята история през планини и реки, градове и села, арести и болници. Веднъж спал и в зоологическата градина.
Настанил се в една празна клетка с пълна бутилка. Събудил го на следващият ден смеха на няколко дечурлига. И малко преди служителите да го изведат видял, че на клетката пише: „хиеновидно куче”
Посрещан бил, и гонен. По-често посрещан.
Печелил симпатии. Не се и съмнявах. Имаше дар. И моите спечели.
Печелил симпатии защото бил идиот и негодник. Безсмислено се терзаеше.
Усетих как да го накарам да спре с излишните си самообвинения. Заговарях любопитно за следващото място. И той започваше да описва. Зачервяваше се и се разтреперваше. Чувах първи и за последно това което се е събирало в него и е искал да излее.
„Не знам с какво ме влечеше посоката. Но ме влечеше. Именно – влечеше. Прилича на вълнение пред киносалон когато остават минути до началото на филм който си чакал с месеци. И все пак е различно вълнение. Различно е и от вълнението при среща с жена. Знаеш ли, аз съм бил желан. Въпреки крака. Желан, сигурно и обичан…Но после идваше вълнението. Нали ти казах, различно е. Не знам защо и накъде ме водеше. Знаех, че ще има нови хора на които да разказвам стари преживелици. Приятно е, много е приятно това. Но не…имаше и нещо друго. Вървях…И не разбирах. И няма да разбера. Ще напишеш ли книгата?”
Гаснеше преди да купя огромната карта. Залепих я на стената със скоч и отбелязах всичките ми описани места.
Дъхът ми секна.
Свързах точките.
Получаваше се едно огромно стилизирано сърце.
Като тези на Велентинките.
Едно огромно сърце.
Щеше да се зарадва. Повече отколкото, ако видеше книгата.
И колкото и да беше късно дълго тропах по вратата.
Но същата вечер беше починал.

 

cefulesteven

Ще нарисувам тъжен човек

 

Ще нарисувам един много тъжен човек. Само дано не мърда много. Не ми се вярва, потънал е, не в себе си. В себе си не е тъжно, в себе си е странно, непознато, понякога плашещо, но тъжно не е. Той не е в себе си, а в проблемите си, над повечето няма влияние. Не може да разреши. Тоест свободен е единствено да забрави, а не смее. За да не мине за безотговорен. Пред съпругата си и леля си. Двете подрастващи. На едната й е дошъл вече цикълът, на другата – не. Пред групата дружки с които се събират в определен ден от седмицата на чашка в кръчма с либерални цени, поръчват си по едно, а после доливат от бутилки скрити по джобовете, а ако не го правят е защото се боят от взаимната си критика.
Унася го ритмичното потропване на влака, а аз скицирам. Чудя се откъде ми хрумват тези неща за него. Не го познавам, а е възможно всичко това което си помислих, за него да е като красив сън. Нещо което липсва в живота му. Няма семейство. Няма къде да се завърне, дори.
Уморена ирония има под лицевите мускули. Разбирам от изражения, а колко различни успях да видя. Седем скицника ми са пълни. Ще имам да рисувам с години. Толкова усмирени ярости видях, страсти дъвкани, изхабени. Изписани като пародия за себе си. Умъртвяване на заложеното личностно за да живее приемливото.
Не вярвах, че ще видя най-тъжното изражение вън.
За да отърва казарма се направих на луд. Не ми беше необходимо много старание. Спрях да рисувам. Достатъчно ми бе. Не се преструвах на враждебен, нито че вярвам във фантазиите си, повечето от които страшни или най-малко подтискащи. Взех да пия много и да се държа както не умея. Ръката ми желаеше образите си и те желаеха ръката ми. Напираха в главата ми цветове маеше ми се свят от тях. Желаеха ме, а аз не ги отприщвах.
Много моменти ми се губят.
Образи реални и образи желани преливаха един в друг.
Знаех, че лекарите са ме подлагали на тестове.
Само, че аз симулирах, но не съвсем.
Повечето време прекарах в остро отделение. Извън правилника беше, но винаги успявах да се сдобия с молив. Известна част от времето бях дрогиран от лекарства, а другата от вдъхновението което можех вече да проявя.
Плавах в море от модели. Млади и стари. Изверги и светци. Истории от черти и бръчки. Ограничени и нечовешки интелигентни. Дръзки грешници и смирени до загуба на инстинкт за самосъхранение. Разюздани и подтиснати. Някои съвсем нормални, даже прекалено устойчиви, за които се чудех, разпитвах и не разбирах защо са тук.
Болката зад тези стени е несравнима. Чувството за хумор неповторимо. Усмивки има и смях, те са толкова различни от останалото. Идат някъде от дъното на душата. Там където е останало неприкосновеното и където още е богът на веселието.
По-лесно ми е да нарисувам този смях отколкото с думи да го опиша.
Бликане от недра. Автоеротика на високо духовно равнище. Освобождаване на натрупана до разрушително енергия. Оргазъм, а не смях. Свръхсексуален оргазъм. Гейзер. След него отново болка, болка, болка. До следващото натрупване, до следващият смях. Не знаех, че е толкова красива и удивен рисувах, рисувах, рисувах.
И когато бях на свободен режим не излизах. Рядко ходих и до кафето, а трябва да ви кажа, че от лекарствата, ужасно му се спи на човек, въпреки, че тогава пиех слаби.
Взех да излизам с нежелание, накрая. Вече беше време да ме изпишат. Не можех да прекарам цял живот тук. Всъщност можех и пет, но щяха да минат незабелязано както мина незабелязано почти година.
Сега съм с диагноза, пенсия, а свободата ме посрещна с нови ухания и трепети.
Чувствам се прекрасно. Мама не ме очаква. Сигурно ще се разреве. Рядко имаше възможност да идва на свиждане, а в отпуски не исках да излизам. Не съм я виждал с месеци. Колко бяха? Не помня.
Не очаквах във влака да видя по-тъжно изражение от най-тъжното по време на целият ми престой. Не характера претегля към себе си чертите му, а земната гравитация. Всичко се стреми към снижаване и равенство с обгорените от препарати, треви.
На този битието му е определило съзнанието и е спрял да мисли, че съществува.
Хващам израза. Молива изкривява линии както гласът се изкривява от плач.
В този човек е натрупан с тонове.
Вътрешно ридае, иска да изкрещи, а дреме. Знае, че е излишно, че ще се намерят идеолози, квартални шамани, интернет – булдози, комшии, колеги и всякакви вождове, които ще го сринат, кажат му, че не чувства правилно, размажат го напълно. Малко му трябва, а ако още е на крака ще влезе там откъдето излизам.
Разбирам, че няма опасност за него. Той не знае, че чувства това. Не вярва, че може да чувства това което чувства. На пет милиметра и пет светлинни години е от чувствата си.
Сега разбирам защо толкова тъжно е било тъжното. Той е отчужден от себе си. Не се допират реалностите му. Вътре е скъсано с вън. Съкровено с изказ. Себе си с това което правото ти позволява да имаш от себе си.
Жалка картинка и толкова! Не мога да го обясня, плета се в думи. Ще я нарисувам и толкова. Вратата се отваря. Полицаи. Викат ме.
Следвам ги. Разкарват ме през пет вагона в шести. В купето има още, и кондукторите са там. Проверяват нещо по документите ми и билета ми. Не ги гледам в лицата. Противно ми е. Сърцето ми скача. Виждам се прибран след първият час свобода от лудница в ареста.
Грешка се оказва. Няма извинения. На мен пък ми се струва, че са се забавлявали. Още има беше много забавно. От очите им да потекат сълзи от смях. Иде ми да кресна:
„Не ви ли е срам. Не виждате ли, че съм болен човек.”
Май не съм толкова луд. Не го правя. Треса се от гняв ли, от страх ли. Не знам.
Връщам се при моят модел.
Съзерцавам го около минута.
Като него ли ще стана. Толкова тъжен. Толкова.
Търся скицника и молива. Трябваше да са на масичката. Тъкмо да го разсъня и да го попитам, забелязвам, че това е друг човек.
Аз, художникът – портретист, се бях припознал. Толкова идентичен беше израза.
„Сигурно са братя. Не се понасят и пътуват в различни купета, за да не се разстройват един на друг с физиономиите си.”
Всъщност изобщо не си приличат, но това изражение.
Влизам в купето колкото да си взема скицника.
Вече пристигам.
Слизам на гарата и виждам стотици със същото изражение.

cefulesteven

Каква бубулечка

Представлява голямо усилие да сваля маската си. Трябва около час да се изкачвам по много хлъзгава и тясна пътека. Понякога забивам нокти за да не се свлека обратно в залата с лостовете за управление. Пътеката често е затрупана със секреции, остатъци от храна, размекнали се субстанции от маската. Затъвам в калта и ми коства огромни физически усилия да стигна до края й. Тогава излизам от ноздрата на маската, скачам на масата пред която съм сложил да седне маската. С нейната ръка съм запалил свещ и една цигара. Размерът на цигарата е почти колкото моят. Прегръщам я с две ръце, заравям лице във филтъра. Поемам си колкото мога от дима и се замайвам. После гледам маската от страни. Тя е съвсем свободна без мен. Може да се каже, че даже й е по-добре. Обикновено я напускам когато е с някоя госпожица. Рядко избраниците са мои, а и маската ми често отблъсква тези които харесвам. Усещат, че това което им говори, което ги е докоснало или са целунали не е истинско. Кое ли е истинско, мислят си някои от тях и приемат изкуственото ми същество, но други се отвращават от него. На повечето обаче то се харесва и как е възможно да не се харесва. Творил съм го четиридесет и пет години, от физиологичен материал с които разполагам с преизлишък. Изтънчвал съм го, градил съм мускулите му, изпъкването на жиличките по тях, дебелината и чувствителността на кожата, цвета и изразителноста с която отразява светлината, мъха по нея, капките и аромата им, невидимите за окото русла по които се спущат струиките пот. Години съм се занимавал със скулите на маската, с усмивката й, с плътността на устните, с бръчиците с които изписват този характер който желая тя да открие. Още по-трудоемко беше с ретините. Трябваше да ги оцветя, да им предам израз чрез светлини, да могат да изразят учудване и фина насмешка, лека боязън и възбуда, изпитателна риторичност и въпросителна строгост, творческа отнесеност и интелигентност която може да се приеме от събеседника без чувство за комплекс. Вградих полутонове на топъл темперамент, лек вкус на горчилка от живота, защото беше моден. Може би винаги е бил моден, Сложих малко и кисела ирония. Още като съм свободен работя над очите. Страх ме е да не ги разваля и да не мога да надничам от тях. Започнах работата над маската още от малък. Исках тя да прилича на кинозведа която вече съм забравил, но ми е бил любим героя в който се е вселила, после вкусът ми се е изменил или съм харесал повече от този герой друг. Маската растеше, но тъй като използвах материала от който трябваше да градя себе си, аз ставах по-малък. Научих я да бъде послушна, да казва това което знам, че е полезно за нея, а не това което и харесва. Да избира приятели според това мога ли да взема от тях нещо за градежа й, а не според предпочетанията й. Отдавна не използвах за модел героите от приключенските филми, а един обобщен образ. Сложен до абстрактност. Не трябваше да има черти, а да поема чертите на всекиго когото пожелае. Да ги отразява и създава чувство за близост. Направих образ който се вместваше във всяка общност който добре се разбираше и от каруцарите в най-занемарените квартални кръчми и от суетните символи в светските хроники. Работих усилено по програмирането му.Натъпках го с полезни знания и умения, направих го способен, лесно преспособим, функционален. Далеч бях от шедьовъра чувствах го. Не знаех какво исках от него, но щях да го постигна. Затова и излизах вечер от него колкото и физически усилия да ми костваше. Оглеждах го от страни. Пресмятах, анализирах, медитирах, просих от висши сили вдъхновение, критикувах творбата оглеждайки я от всички страни. Оправдавах тази или онази грешка, макар вътрешно вече бях решил да ги отстраня. Мога да кажа, че лично на мен маската ми свиваше сърцето. Отвращаваше ме даже, но какво съм аз спрямо преценката на стотиците хора спрямо които я бях изработил и които я харесваха. Нещо обаче все още и липстваше. Свои собствен живот може би. Скулите бяха съвършени, но приличаха на пласмласови. Изразителността на погледа напомняше панаирджийски светлини, липстваше дълбочина. Може би когато съм вътре в нея е различно? Може би. Твърде вероятно. Допрях пак лице до филтъра от дима ми олекна, погледнах я през синята пелина. Стоеше в сумрака спокойна, фигурата изразяваше увереност, вдигнатото в лека насмешка крайче на устните пак ме изпълни с гордост. Колко много казваше този незабележим детаил на творбата ми, какво познание на живота откриваше. Бенките бе жив каприз, че сложих, а белега до едното око модно подражание, но бръчиците замазах добре. Истинската възраст на материала не може да се узнае. Изглежда по-млад с деситилетие. Дали изкуствената възраст не предава чувството за изкуственост. Може би, ще трябва да открия пак бръчките. Не, не и не. Има нещо в тази маска което не ми харесва. Трябва да го открия и да го променя и докато не го открия няма да се прибирам. Беше след полунощ когато телефона иззвъня. Маската заговори мило. Използваше думи от които разбрах, че говори с жена. Не се досетих веднага коя е. Не бях доволен, че я покани. Мислех тази нощ да открия грешката си, а сега щяха да ме разсеят.
Учудих се много, но не познавах жената. Как беше възможно. Недоумявах. Да съм заспал. Не, аз спя само когато спи и маската. Без мен тя не може да е будна. Без моето съзнание тя не може да прави сложни движения. Нима се е освободила от волята ми…
Не, не беше възможно. Още утре ще я заведа на прегледи при психиатър.
Прегърнаха се с жената. Смяха се, говореха си глупости. Беше твърде млада и изрусена. Не беше мой тип, а също не допадаше и на маската. Не знам какво ги беше открил в нея. Приближих се да я изуча и тогава тя изписка:
-Каква буболечка!
Маската грабна една книга и ме размаза на масата.
Докато агонизирах разбрах какво и е липствало за да бъде жива. Трябвало е да ме убие.