Грешен и безмислен

Абсолютно луд и грешен, и тъжен. И съжаляваше и съзнаваше, че е съсипан и е съсипал.
Десният си крак загубил още на двадесет и четири на линията на една теснолинейка. Бил пиян, много пиян и заспал, разкрачен като паяк. Събудил се след дни. Преди това имал семейство. Не помнеше имената им и лицата им забравил малко след злополуката, но помнеше с подробности всички места където отсядали, всички местности из които се разхождали, цветовете и миризмите. Къде е имало счупено клонче и къде омачкана трева, къде гласа на продавачката на сандвичи бил дрезгав като мъжки, а светофара на кой кръстопът бил повреден. Акациите и липите до които и под които, те тримата яли сирене и домати. Или диня. Обичали излетите.
И бирариите в които отсядал сам, помнеше. Твърдеше, че помни всички. Не съм сигурен съмнявах ли се или не. Все пак, бирарии много, а моят човек макар умираше гълташе като съветски танк. Да си спомня всички звучи малко като приказка, но неговата памет наистина си я биваше. Помнеше името и на най-забутаното селце в което отсядал. Проверявах из карти и справочници. Ако някое не съществуваше сега, се оказваше, че по времето в което твърдеше, че го е посетил е цъфтяло и прецъфтявало, а той не помнеше само годините, но и датите. Дали е валяло и било ли е кално. Носил ли е каскет или не. Здрава ли е била обувката му и квакали ли са пръстите му в нея. Кога виното е било вкиснато. Кога в очите на поканилата го стопанка имало вина. И реките помнеше, и камъните покрай тях, брезите и пъпките им и закачените гащички по някои от клоните им. Помнеше всичко, а много беше пътувал. Цял живот.
Вярваше ми, че ще напиша книга. С цялото си сърце ми вярваше.
Слушах го и подклаждах надеждите му. Нямаше да стане, а на него не му оставаше много. На шейсет и седем приличаше на деветдесет. И много болен, но не спираше да пие и пуши. Нямаше да успея да напиша книгата. Не съм подготвен да напиша книга само от незначителни подробности.
Те са твърде голямо богатство за да бъдат конвертирано в общочовешки ценности. Твърде лично за да бъдат споделени.
Нямах душа да го сторя, но го лъжех да не тровя последните му дни.
Като го гледах, че се радва като дете се преструвах на способен. По-често черпеше той, понякога аз. Говореше с часове. Струваше ми се достатъчно да пусна един диктофон и книгата да се напише сама, но чувствах, че не бива. Нещо е надвиснало. Тягостно е и ме обезсмисля, включа ли диктофона. Изглежда този човек имаше нужда да бъде разбран, не записан или описан.
Е, не можех да го разбера!
Твърде много предизвикателства е поел. Без цел се е скитал. Разумът му е сочил север, връхчето на единствената му обувка тръгвало в северозапад. Търсил нещо си, чувствал, че търси, но не можел да разбере какво. Сам го каза.
Не било самотна майка и дете. Не. Боял се даже като срещне такива да не се окаже изгубеното му семейство. Веднъж дори се заблудил. Момчето и майка му много искали да остане. То дори се гордеело, че „мъжът на майка му” е с един крак, защото бил пират.
Намерил си работа като оксиженист. Останал седем месеца с тях, а една сутрин просто хванал произволен автобус и тръгнал.
Търсил истинското си семейство? Не. Нямало такъв филм. С двамата се чувствал добре. Много по-добре откогато и да е било. Нямало причина.
Боял си се да не го развалиш, му викам. А той не се съгласява. Даже го хваща яд, че съм се правил на големият психолог. Ръмжи ми, но вика още бира.
Не, не търсил тези които забравил. Твърде често започна да го повтаря. Твърде често.
Но продължаваше своята история през планини и реки, градове и села, арести и болници. Веднъж спал и в зоологическата градина.
Настанил се в една празна клетка с пълна бутилка. Събудил го на следващият ден смеха на няколко дечурлига. И малко преди служителите да го изведат видял, че на клетката пише: „хиеновидно куче”
Посрещан бил, и гонен. По-често посрещан.
Печелил симпатии. Не се и съмнявах. Имаше дар. И моите спечели.
Печелил симпатии защото бил идиот и негодник. Безсмислено се терзаеше.
Усетих как да го накарам да спре с излишните си самообвинения. Заговарях любопитно за следващото място. И той започваше да описва. Зачервяваше се и се разтреперваше. Чувах първи и за последно това което се е събирало в него и е искал да излее.
„Не знам с какво ме влечеше посоката. Но ме влечеше. Именно – влечеше. Прилича на вълнение пред киносалон когато остават минути до началото на филм който си чакал с месеци. И все пак е различно вълнение. Различно е и от вълнението при среща с жена. Знаеш ли, аз съм бил желан. Въпреки крака. Желан, сигурно и обичан…Но после идваше вълнението. Нали ти казах, различно е. Не знам защо и накъде ме водеше. Знаех, че ще има нови хора на които да разказвам стари преживелици. Приятно е, много е приятно това. Но не…имаше и нещо друго. Вървях…И не разбирах. И няма да разбера. Ще напишеш ли книгата?”
Гаснеше преди да купя огромната карта. Залепих я на стената със скоч и отбелязах всичките ми описани места.
Дъхът ми секна.
Свързах точките.
Получаваше се едно огромно стилизирано сърце.
Като тези на Велентинките.
Едно огромно сърце.
Щеше да се зарадва. Повече отколкото, ако видеше книгата.
И колкото и да беше късно дълго тропах по вратата.
Но същата вечер беше починал.

 

cefulesteven