Вълшебното гювече

Викна ме да му помогна с покъщнината, а на мен не ми се вярваше, че се случва. Нямаше да оцелее. Твърде стар беше. Исках да му наговоря много неща, но менгеме стягаше сливиците ми. Гадеше ми се. Приличаше на призрак. По висок от метър и седемдесет, не тежеше сигурно и петдесет. Беше толкова бял, че сияеше. Не знам тази жена дали имаше сърце. Ако не я бях видял тук и сега бих я нарекъл хубава. С приветлива усмивка, словоохотливи очи, плътна не й пълна, с руси коси, богат речник, бизнес маниери, умерен глас. Толкова приятна беше, че чак да ти се прегади. Не можех да изтърпя, повече. Нека да започнем да превърши всичко. Ще ти помогна с багажа, ще те изхвърля с албумите от славната ти младост, световните изложби и всичките артистки с които си спал или си бил съпруг, под някой мост, а ти до седмица ще си в по-добрият свят. Не се унижавай. Моля те, не й падай на колене. Щом и се струва, че дори това което сега плащаш за дупката в която живееш от преди да е разтворила читанката, значи наистина ще те изгони. Тя е живота, ти си един стар, глупав и прекалено възвисен човек, за да се разправяш с тази породиста свинка. Да, точно на Пиги от кукленото шоу приличаше и на една наша бивша министърка, да не би да й е сестра. Както и да е, да вдигаме багажа и да ти търсим таван. Ако не бях на петнадесет щях да те взема у дома. Щях, ако се наложеше да те оженя за дъщеря си, дори тя да е на петнадасет макар ти да си на сто, но и двамата нямаме право на глас в живота, вселената и всичко останало. Моля те не се подмазвай повече на Пиги. Ще те изгони, тя няма сърце. И не разбира от изкуство.
Не чуваше телепатичните ми послания. Не четеше в очите ми. Дали изобщо виждаше. Ретините му от сиви бяха станали съвсем безцветни. Боях се да не се разтопи и разсея като дим, оставяйки след себе си само купчина сухи кости. Прочетох го в крайчетата на устните му, щеше да продължи да я увещава. Тя пък ме награди с такава усмивка, че ми се стори, че ям полумъртви скункове. В този миг реших, да стана убиец психопат. Ще започна от нея.
-Само този месец. Тридесет дни. Да довърша амфората си, имам болно сърце и хемароиди. Тази амфора ми е живота, тя е жената, всички жени които съм имал и съм изгубил. Искам да я оставя след мен. Нека завърша амфората…
-Като дете си! Нищо не разбираш. Нямам нищо против изкуството…
-Но всичко си е бизнес.
-Не, недей така. Не съм толкова груб човек…
Прилошаваше ми.
-Ще заплатя така както и до сега и ще ти дам гювечето. Единадесет месеца работих по него, погледни го.
-Моля те!
-Погледни го. Погледни…Вземи го!-очите му бляснаха. Ангелът изведнъж се превърна в Луцифер. Усети, че е харесала гювечето-Направих го специално за теб. С майка ти, бяхме големи приятели…
Трябваше да е глух човек за да не разбере по гласа му, че са били повече от приятели. Пиги може би беше на път да изгони собственият си баща.
-Все повече заприличваш на нея, а тя щеше да хареса гювечето…Тя предпочиташе да ме гледа да рисувам картини, а приложното ми майсторство наричаше занаятчийство, но не е права, а и аз какво да правя…Вадя си по нещо с тези грънци и амфори…Това е шедьовър…
Помислих си, че ще я убеди. Имаше способности, старият му дявол.
-Та това мога да си го купя от всяка сергия. От всяка сергия или артмагазин, за…
-Не!-прекъсна я, пламна-Не, онова е конфекция. Грешиш. Това е истинско изкуство. Това не е просто посуда. Пипни, пипни тези образи, ще почувстваш как се движат, ще влезнат под кожата ти…
-Нямам нужда от гювече…
-Пипни, като гърда е. Може да не ти харесва да пипаш женски гърди или да ти се струва, че не ти харесва да пипаш женски гърди, но остави задръжките си. Забрави, отдай се на порива си и опипай богинята…
-Моля те, не ти отива на възрастта! – смутено отговори.
Ако беше по-млад сто процента я беше свалил.
-Аз съм на осемдесет и две. Не ми остава много, знам. Сърцето ми започна да ме предава, а и тези хемароиди…Искам само да завърша амфората. Тя е тази която прегръщах, а не успях да насладя. Тази която разбирах, а не можах да разбера. Целувах я по лявата гърда, по дясната гърда също, по челото, под пъпя…По колената…
-Моля те!-отсече раздразнено.
-Знам не ми отива на възрастта. Тя е природата, тя е жената. Невъзможната и истинската. Искам да оставя изображението от онези милувки които не съм успял да й даря. Нека направя амфората, две седмици, най-много три. Ще ти дам гювечето за подарък…
-Казах ти колко струва едно такова гювече и ако искаш ще ти го купя за да не го мъкнеш. Нито грош повече.
Посърна, а аз вече не издържах. Исках да се събудя. Не съм виждал по-смазан човек, по-подигран и поруган. Та той е работил единадесет месеца над нещо толкова красиво, а се оценяваше за цената на няколко бири. Сигурно прическата й струваше десетократно повече. Няма лошо, но гювечето беше майсторство. И аз не разбирам много от изкуство, но не съм сляп. Вижда се, че е бижу. И тя само се прави, че не забелязва. Очите й светят от алчност. Вижда, че старецът е притиснат и ще й го продаде. И без друго, къде да го мъкне и защо му е такава красота. Щях да й кажа нещо грубо, стори ми се, че сънувам даже ми се замаи свят и излезнах за кратко от тялото си, а старецът наистина излъчваше сияние. Вече бях сигурен, в началото си мислех, че само така ми се струва.
Усмихна се благо. Приличаше на образ от приказка, от икона.
-Погледни го.-рече уверено-Няма значение на колко години съм. Безсмъртното влечение няма възраст. Страстите не остаряват, те са сили, те са начала и не са в тялото, а влияят върху тялото така както слънчевите изригвания и магнитните бури му влияят. Мислех да го изрисувам със сцени на лов на глигани, беше подходящо, но ръцете ми започнаха да правят друго. Тези антични образи биха били кич, ако глинената материя на това живо глинено същество не беше ги пожелало…
-Хайде, хайде…-помъчи се да се усмихне, но го слушаше.
-Аз не изрисувах домакински съд, а татуирах едно живо същество. Една пълна красавица, домакиня, жена-трапеза, която се отдава…
-Моля те, на колко години си!
-Добре, добре. Виж телата. Всяко мускулче на тези сатири кипи в живот, свой живот, завърта се в своя собствена траектория около източника си на топлина и светлина. Сатирите не танцуват, прилича на танц, но това е еротичен контакт със земята. Вибрацията от петите им стига до магмата, до земната вагина и далеч от гората възбудени вълни олизват бреговете. Погледни бедрата на тези атлети, те са мехове на съвършената форма, от тях пият богините. Те не танцуват, но дриадите около тях изгарят в танц. Салкъмите над гърдите им не са гроздове, а зърната на техни робини – тлен на пленени от сладострастието девици. Не вино, не вино се добива от тези зърна, а блаженно проклятие и огън с аромат на пот която се стича по опашката на изплъзващата се от тялото, при опиянението си, душа. Погледни гората. Листата й са устни, зелени устни, на вечната младост. Стеблата й са прасци на разюздани Афродити.
Взе си дъх и продължи:
-Да ядеш от това гювече е не хранене, а оргия…Истинска. Екстракт от инстинкти и изтънченост. Разюздана красота. Еротика на тъждествата. Еротика тържествена като църква. Философски речник татуиран под бенката на гръдта на нимфетка…
-Какви ги говориш пред малкият!
-Докосни гювечето!-хипнотизираше я-Докосни го!
-Искам да ти го купя, но за приемлива цена. Нямам толкова пари за кухненска посуда.
Усмихна се. Гледаше доволен творбата си. Разбра, че няма да я продаде, но му беше достатъчно, че е разбрана, че е впечатлила някого, че е почувствана.
-Искам да ти сготвя в гювечето, а после ще поговорим пак.
-Но…
-Имам всички продукти. За последен път искам да обядвам в…-очите му се просълзиха, но се усмихна-Ще споделиш трапезата ми. Няма да си изкривя душата и да я нарека скромна, защото няма да е скромна. Ще видиш какви магии правя.
Направи пирует и изчезна в димове. Летеше като домашен дух из ателието – кухня – спалня – гостна – кокошарник. Режеше мръвки, жонглираше с яйца, ходеше по тавана и нарязваше салатата. Пееше, смееше се, редеше объркани заклинания, разказваше за изложбите си, за руската балерина, за френската галеристка, за внучка на Гоген която му позирала из островите. Пак започна да говори за неговите сатири и дриади, за интимните целувки на земята с протуберансите. По едно време ми се стори, че нарочно се бави, защото е сигурен, че прекрачи ли прага на последното си прибежище ще умре, а не иска да се раздели с живота. Приличаше на осъден на смърт. Разстрои ме, нищо нямаше да хапна. Накрая гювечетата бяха готови. За нас двамата в непретенциозни, почти обикновени, но нейният обяд беше във вълшебното. Стори ми се, че няма да успее да го изяде, толкова голямо беше, но предизвикателната дама имаше учудващ апетит. Още се чудя къде успя да побере толкова храна. Готвеше удивително вкусно. Рисуваше с вкусове.
-Ухае…нямам думи.-изрече с притворени от наслада очи.
Съвсем приличаше на Пиги.
-Моменто. Да отворя и виното. Пазя го от…вече съм забравил колко години. За тържествен повод.
-Слушай. Нека се разберем. Няма да ме трогнеш.
-О, разбира се. Хайде отпусни душата. Весели се. Всяка промяна е празник.
Щях да стана и да избягам, иначе щяха да ме видя, че плача.
-Ти защо приличаш на буреносен облак.-смъмри ме с усмивка-Животът е красив като изрисувано гювече…
-Вкусно е.-рече тя и започна да маха с лъжицата като, че ли гребеше.
Наистина беше много вкусно. Лъжицата й искърца.
-Ето, виж, не е съвършен съдът ти. Направи ми впечатление и празен. Това ръбче в средата. Като сглобен от два съда е.
-Ръбчето ли?-лицето му доби загадъчен израз-Това е гребенчето по което оставят енергийни заряди от всяко едно ядене.
-Фантазьор!-рече му с възхищение.-И е някак грубо отвътре. Цялото е в ситни вдлъбнатинки.
-Като пещера. По същата причина като гребенчето съм ги оставил. Това е изкуство.
-Готвенето ти е изкуство.-гласът й звучеше почти влюбено.
Той сиеше. Радостта му изпълни и мен. С добротата си, отвори сърцето й. Тя се зарази, от красивата изработка, от красивите му думи и гостбата му. Това вече беше различна жена. Не можеше да го изгони.
Вилицата и застърга дъното. Огледа се смутено. Набучи залъче и обра дъното. Второ залъче хвана в пръстите и попи последните остатъци храна. Лапна го и облиза с езиче устните си. Гювечето беше като умито. Нега се изписа по лицето й.
-Ще го купя, но кой знае колко повече не мога да ти предложа.
Усетих как потръпна, но скри огорчението си.
И аз скрих своето, а беше двойно по-голямо, защото бях огорчен и от него. Защо й го отстъпи. Бих го счупил на негово място.
Часове по-късно, успя да ме заговори. Стояхме под циментовата козирка на изоставен стадион. Очертаваше се да нощува тук, а от утре, незнам. Не му отговарях, сърдих му се, че и го отстъпи.
-Наистина ли си хвърлил единадесет месеца?
-Ох, тези хемароиди…
-Кажи! Чуваш ли ме, не е честно.
-Животът е като изрисувано гювече…
-Стига! Не си интересен.
-Единадесет месеца го изписвах, но знаеш ли. Моделирах го за няколко часа. Гювечето е отливка на кльощавия ми задник. Ей това е. Свалих си гащите. Седнах в глината й се получи. После отвън трябваше малко да го оформя да прилича на гювече…
Сетих се за “гребенчето” в средата което събирало енергията. Като в кинокадър изникна момента как обира със залъче храната, а после облизма устните си…
И не можех да си взема дъх от смях.

cefules

Сърцето ми ще остане при теб

Казах й, че не можем да останем заедно.

Изгледа ме, за да се увери, че не се шегувам и кимна.

Учуди ме, не се наложи да давам обяснения. Не направи и кратък театър както очаквах. Месец бяхме заедно. Посвещаваше ми на ден по пет любовни стиха. Нощем се опитваше сама да извърши това, което три порно актриси заедно се затрудняват и почти го постигаше. Изруси се само защото си мислеше, че харесвам повече русите. Една сутрин както беше гола, обу обувките си, постави телефона си на плочката в банята и няколко пъти заби токче в него, за да не я отнеме някой и за секунда от мен. При излизане или се притискаше плътно в мен, или не пускаше ръката ми. Отпущаше глава на рамото ми. Седнехме ли някъде, плъзгаше ръка по бедрото ми или се събуваше и го правеше със стъпало. Казвах й, че е откачена, а тя се давеше от смях и ми отвръщаше, че е луда от щастие. Трогваше ме и отчайваше. Да се преструваше, не се преструваше. Вярваше си, изглеждаше щастлива. Трябваше да съм щастлив и аз. Красива беше и емоционална, готова на всичко за мен. Сексапилна, игрива, с кипящо въображение.

Трудно щях да й дам обяснение, ако ми го беше поискала. Не го направи. Не се разплака. Не се намръщи дори. Потъна за кратко в себе си. После отнесено се усмихна. Имаше печал в усмивката й и за миг я направи толкова красива, че щях да падна в краката й и да започна да се държа с нея така както тя с мен. Стиснах устни, за да не кажа някоя излишна дума. Забелязах, че и тя стиска своите. Накрая не издържа и рече:

- Има сърца, които са едно за друго.

Изпитах още по-силно желание да си тръгне миг по-скоро и тя стана и започна да събира багажа си. Помоли ме да й запазя място във влака. Вече бях купил билет. Като й го казах, малко се разстрои. Попита ме червената или роклята с тютюнев цвят ще й отива днес повече. Зачудих се. Флиртуваше изглежда. И в двете беше прекрасна. Погледнах я през погледа на друг мъж и започнах да ревнувам от себе си. Защо я гонех?

Миг преди да си тръгне ми напомни защо. Рече ми на вратата:

- Моето сърце ще остане при теб. Ще остане при теб. Ще остане…

Стана ми и смешно и противно. Опита се да ме целуне, аз също се опитах, но това не беше от нашите целувки.

-Аз ще си тръгна, но сърцето ми ще остане при теб.

Не й вярвах разбира се. Още във влака щеше да се запознае с някого и да запълни празнината. Да му се хвърли на врата както на моя и да се държи с него така както с мен. Изпълни ме ревност и по-силна увереност, че постъпваме правилно. И аз, и тя.

Тогава я целунах истински. Скришно зад завесата я наблюдавах как се отдалечава и изчезва. Облекчение почувствах, не тежест. Около час сновях из стаята. Намерих всичките й любовни стихове, сложих ги в един плик с кратката бележка: „с това ще побъркаш гаджетата”, чудех се на кого да пратя писмото, накрая реших да напиша адреса на сестра си. Не го пуснах обаче. До пощата не стигнах. Изхвърлих писмото в контейнера заедно със забравения грим, разпилените остатъци от телефона й из банята, гуменият талисман и слънчевите очила, които останаха в чекмеджето на тоалетното шкафче. Смених си номера, макар да се съмнявах, че ще ме потърси отново и още същата вечер се обадих на една стара приятелка, с която не бяхме скъсали, а просто напоследък малко се отчуждихме. Исках просто да не чувствам липса. Нищо повече. Изненадах се, но тази, която познавах от години, сега виждах с други очи. Сравних двете, ли? Не знам, но изглеждаше някак по-действителна, по-присъствена и много по-близка отколкото ми беше преди. Чувствах се по-топло, по-спокойно с нея. Едва сега забелязах белега и на лявата ръка. Изглежда от някаква детска игра, но между палеца и показалеца имаше някаква резка и пожелах да я целуна. Попитах я откъде е? Първо се засмя и ме попита какво ме интересува, а после ми рече, че и тя е забравила. През цялата нощ остана с мен. Не я пуснах да си тръгне. На другата също. Единственият изпит, който й оставаше, за да завърши, взе след пет години. Деца нямахме, но тя имаше редица здравословни проблеми. Аз пък за близо година останах без работа. Сменихме три жилища. На няколко пъти ми се случи да забравям, че живеем другаде и да се качвам на автобус към стария адрес. Веднъж ме блъсна кола и се отървах с няколко натъртвания. За известно време се бях пропил, а сега само оплешивявам. Напълно бях забравил за другата. До една нощ, в която ми се присъни. Тя спеше до мен. Не съпругата ми. Шептеше ми в ухото:

„Сърцето ми ще остане при теб…”

Събудих се с крясък, а после започнах да се смея. Жена ми ме попита защо и й разказах онази история. Засмя се и тя. Попита ме дали съжалявам. Отвърнах й с „да”, защото се шегуваше. А после сериозен и признах, че ако не беше онази жена, може би и досега двамата щяхме да си бъдем само приятели. Съгласи се и повече не заговорихме за нея, макар веднъж да видях нейни публикувани стихове, а след това още няколко пъти я сънувах. Опитвах се да я прогоня от мислите си, но не успявах. Припознавах се, сковавах се при вида на жена приличаща на нея. Само месец, а толкова дълбоки впечатления остави. Ако не бях намерил сили да се разделим, щеше напълно да ме е обсебила. Въздъхвах, усмихвах се доволно при мисълта, че всичко е минало.

А състоянието на жена ми се влошаваше ли, влошаваше, до деня, в който сърдечната трансплантация беше неизбежна. Подходящ донор имаше. Жената загинала при катастрофа с мотоциклет се оказа същата, която ми изрече тогава:

- Сърцето ми ще остане при теб!


cefulesteven