Самодивска носия

Спеше на задната седалка и приличаше на кибритена кутийка. Пълна с опустошение и спасителна топлина. Как беше минал месеца, нима беше минал. Връщахме ли се надолу към града си, улиците и дома си или сънувахме? Имахме ли изобщо дом или си го измисляхме, а досега сме живели из шумите, иглолистните гори и скалите? Сигурни ли бяхме, че изобщо искахме да се върнем? Не смеех да пусна радиото, не за да не я събудя, а защото щях с едно движение да осъществя контакта от цивилизацията. Нямаше да го понеса. Нека стане бавно, нека да свърши зеленият сън и да пожелаем да бъдем в световното. Не може да не ни липсва. Отслабнали сме, раздрани сме целите, нахапани от насекоми, не сме никак чисти и кожите ни сърбят. Синееха отоци навсякъде по телата ни. Косите ни бяха мръсни и сплъстени. Реката колкото и чиста да беше не бе достатъчна за хигиената ни.
Размърда се.
Първо изхвърлихме билетите за Бурса, подарени от родителите й. На кой му хрумна и защо, не помня. Отказахме се и от Атина, била там на абитуриентският й бал. Затърсихме из туристическите проспекти туроператор за луната, но като не открихме метнахме в кошчето до билетите за Бурса и туристическите проспекти.
Видя ни се много забавно и изхвърлихме и плажните масла и пътните карти. Едва не изхвърлихме и личните си документи, но те ни бяха скъпи. Все пак удостоверяваха, че вече сме съпруг и съпруга.
Качихме се на колата и…без посока. Преди месеци наводнения и порои бяха направили големи поразии и липсваха насочващи табели. Много бяха поставени неправилно. Други разместени така, че вместо да насочат объркваха повече. Когато тръгнахме по планинските криволици изгубихме чувство за реалност. Намерихме гората която не търсихме. И месеца мина като денонощие.
Освободихме напълно дивите си зверове. Пиехме нощем от луната. Така наричахме ритуала когато докосвахме устни до лунното отражение в езерото. В началото сърбежите от ухапванията на насекомите ни пречеха да се съблечем напълно, но свикнахме с него, даже ни хареса. Част от любовното съприкосновение с природата и от забравата. Видяхме и една мечка, но тя още имаше халка на носа. Вероятно освободена танцьорка. Избяга бързо като ни видя, помислила ни е за животни. Беше седмият или осмият ден. Вече не помня. Всичко е размазано. То беше сън, а сега бяхме уморени. Тя спеше, а и аз мечтаех вече за момента в който ще легне в белите чаршафи.
Табелата на селцето в което навлязохме беше отнесена. Още беше много рано, но една вестникарска барака вече отворена. Момичето с цигарата и димящото кафе ми подаде сънено исканият ежедневник и в следващият миг се съживи:
-Хей! Видях момичето, видях. Купи й, заслужава го, чуваш ли ме. Купи й.
Планинската козичка имаше странен диалект. Зачудих се какъв е и не се досетих.
-Подаръкът е много хубав. Виж. Чакай, чакай, затрупала съм с други списания. Ето, го. “Самодива”. В този брой има подарък самодивска носия. Седемнадесет цвята изработка. Струва колкото цялата гора. Съблечена е от нея. Не е плат, нишки дървесина, паяжина, мед и луна. Истинска самодивска носия.
Бутна списанието в ръцете ми.
Приличаше на обикновено модно списание с подарък. С красивото женско лице. Десетте съвета за любовно биле, десет непознати хорови стъпки.
Щях да я попитам няма ли списание с подарък презерватив за фавни или сим карта за караконджули, но не ми отиваше. Освен това списанието не беше чак толкова скъпо, а и роклята вътре изглеждаше хубава. Купих го и го хвърлих в жабката.
“Е, довечера ще бъдеш самодива, кибритче. Дано да съм ти купил нещо хубаво.”
Малко по късно се събуди и като й казах много се зарадва. Прегърна като дете списанието, но реши да го отвори и да види носията като се приберем.
-10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1. Включваме телефоните.
-Телефоните включени.
-10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1. Включваме радиото.
-Радиото включено…
И звучеше “Металика”.
-…4, 3…хоп, ченге.
-Край, няма какво повече да броим, вече сме в цивилизацията.
-Аз те обичам.
-И освен това конят ми е зелен.
Не излязохме повече от час от ваната и пак се чувствахме мръсни. Вечерта трябваше да я чакам половин час в колата докато най-сетне се премени в самодивската рокля, но изглеждаше чудесно. Имахме среща с едни приятели. На много от нещата не ни повярваха, но на мечката доста се посмяха, заключиха, че сме луди. Луди бяхме и пак някой ден ще го направим, ще идем в гората. Често по-късно си го повтаряхме. След девет месеца ни се роди фавнче. Напук на очакванията ми, нямаше рога и копитца. Приличаше на съвсем обикновено дете и докато се опомня и двамата заприличахме на съвсем обикновени родители. Втори път не я видях с роклята. Чудех се дали да я попитам за нея, боях се да не се окаже, че съм я измислил, че тези спомени не са от реални изживявания, а съм прочел книга или съм гледал филм или някой ми е разказал, че го е изживял и незаконно съм присвоил чуждият спомен. Не приличахме на онези двамата. Да не би да сме измислили гората? Истина ли беше. Имаше ли такава гора? Можехме ли да оцелеем сред природата? Можехме ли да пием от лунното отражение. Не разбрах кога и зададох тези въпроси. Не разбрах и защо помръкна. Просто разсъждавах на глас. Никакъв упрек, просто така, размишлявах си. По-зрели бяхме от тогава. По – топло се  обичахме. Не е нужно да пиеш от луната за да обичаш. Нито да те изядат насекомите за да живееш красиво.
-Снощи немерих списанието…-рече ми нерешително-Помниш ли, че ми купи списание с подарък. Самодивска носия.
Засмя се. Не знам защо избиха сълзи по очите й.
-Искаш ли да я облека? Не знам какво представлява, но ще ни напомни…
-Но ти нали я облече още същата вечер?
-Не, не съм я обличала. Помня много добре какво облякох тогава. Не харесвам онази рокля, но ми е подарък от сестра ти, за сватбата ни.
-Аз мислих…
-Не, не. Не съм обличала самодивската носия. Сигурно вече е минала модата й, но ще я облека.
Замислих се. Сигурно е минала модата на самодивските носии. Толкова зловещо звучи.
-Облечи я. Моля те.
-Ще ме заболи. Има планини от които се слиза веднъж. Само веднъж и тях престава да ги има.
-Има гори които напуснеш ли затварят пътеките си, завинаги.-отвърнах й с усмивка. Целунах я. Тя изтича в другата стая, чувах смеха й, звънък както някога, а когато се появи загубих представа за реалност. Май издадох възклицание или се опитах да кажа стих или се засмях, не помня. Прозорците се превърнаха в пропасти, скъса се метален нит и полетях в бездънното. Това което виждах не беше моята съпруга, а гората с нейното лице. Всички дървета и планински потоци, озъбени скали и пропасти спотайващи се в мъглите покриваха кожата й. Изпитах чувството, че съм в равнините и се взирам в нея, а тя е безкрайно голяма.  Засмя се и страховитото чувство изчезна.
Когато започна да танцува панелните стени изчезнаха или първо изчезнаха панелните стени и тогава започна да танцува, черни духове биеха прогнили дънери, дъбове държаха с хралупа бас,  леконравни флейтистки виеха клони-тела, реките с весел сопран пееха нещо шеговито, а моята любима танцуваше. Гонех я из пътеките, а пътеките оживяваха и ме заключваха в тераси с иглолистни перила от които я виждах без да мога да я доближа. Прескачах перилата, догонвах я и пак всичко се повтаряше, докато накрая я настигнах и я прегърнах. Смееше се, страните й горяха. Когато се опитах да съблека носията, наддаде стон, не от страст, а от болка и с ужас забелязах, че носията е пуснала коренчета под кожата й.
-Мислеше си, че ще е без жертви ли?-попита ме.
Очите й сълзяха:
-Съблечи ме.
Бях нежен. Много нежен, но кожата кървеше и от устните й се откъртваше стенание. Спирах, отказвах се, а тя изричаше хладно:
-Самодивите изчезват призори. А тези които са ги любели полудяват. Съблечи ме за да не ме изгубиш.
И късах, коренче по коренче, изтръгвах дивата природа, а тя кървеше.
Имах чувството, че се повтаря всичко което изживяхме през годините от онази сутрин в която купих списанието, но сега вече го осъзнавах. Осъзнавах колко я е боляло, как е свивала устни за да удържи стона който сега се откъртваше. Стискала е зъби, за да не разбера, че я боли. Преглъщала е болката докато съм изтръгвал гората й.
Спирах. 
-Направи го. Скоро ще се зазори.
И продължавах. Превръщала се е в обикновена, само и само да не изчезне при зазоряване.
Изтръгвах последните коренчета.
И когато все пак е устояла, аз гласно съжалявах за онази която би изчезнала. Би ме оставила сам и обрекла на лудостта на любеният от самодивите.
Изтръгнах последното коренче, ниско на корема й. Коренът беше дълбок. Чу се звук от скъсване. Шурна кръв и притиснах с устни раната.
Помислих, че я губя, но кръвта бързо спря. Едва тогава, за пръв път, прегърнах голата и природа.

Камбаната

Стана за срам. Това направи с нея. Една септемврийска нощ, мъглива като евтина кръчма, точно в три часът и тридесет минути камбаната на църквата започна да бие. Напоследък имаше строги мерки за нарушаване на нощното спокойствие и нито една дискотека не си позволяваше високи децибели, нито пък имаше дебил с достатъчно кураж да се изфука с възможностите на стереоуредбата си и каруцарският си музикален вкус. Градчето беше малко и в двата денонощни бара няколко пияници тихо медитираха, двама влюбени шумно се мляскаха, патрулката витаеше призрачна, а луната притискаше носа си в един облак за да не кихне и да бъде арестувана, като нарушител на нощното спокойствие. Сънищата в този момент бяха сладки и порочни, по-силните похърквания се чуваха на две пресечки, аз сънувах три чакала с фотоклетки на задниците да пикаят в задният двор на вилата на известна фолк изпълнителка, но историята ми не е нито за мен, нито за фолк изпълнителката, а за момичето чийто живот се промени в тази нощ.

Първо си помислих, че има война и хукнах към противовъздушното скривалище каквото нямаше. Разбрах, че много хора са си помислили същото. Камбаната биеше тежко, тревожно, раздираше се, отекваше, изливаше се душа…Чувал съм я хиляди пъти, дали беше заради тишината или пресъздаваше чувството което бушуваше в гърдите на младият мъж, но камбаната звучеше различно. По-тежко, искрено, отчаяно. Приличаше на живо същество, на ехо от безброй оратории. Побъркано, нереално звънеше. Безумно, богохулно. Брутално и любовно. Градът се събуди и повече не можа да заспи. Нарушителят се беше барикадирал, размяташе ръце и се смееше. Рецитираше “Песен на песните” и залиташе по ръба на камбанарията. Полицаите на няколко пъти подготвяха и отмениха щурм. Разпънаха се платнища, водеха се дълги преговори с него, а той слушаше ли, слушаше и изведнъж избухваше:

-Обичам я! Обичам я! Обичам я!

Няколко старици си бяха извадили кърпичките. Една припадна и пристигналата за възможно произшествие линейка трябваше да я откара в болницата. Видях тийнейджърки да залагат, ще се предаде ли или ще си размаже мозъка. Щракаха фотоапарати, по стикерите познах камерите на няколко национални телевизии. Тези са били в пълна бойна готовност. Кога сърцето на младежа заби камбанно, кога го направиха медийна звезда. Оказа се, че специалният отряд за бързо реагиране беше по-бавен от журналистите, но също пристигна. Заграчиха мегафони. До мен залозите вече скачаха.

-Ще се вразуми!

-О, не! Той е побъркан…Онази е такава смотла!

-Сигурно се прави на интересен.

-Напушил се е сигурно.

Тълпата ме блъсна и не можех да чувам какво си говореха момичетата, но общо взето се повтаряха техните думи от повечето. Имаше и интересни мнения, че момчето е третирано с психотропно оръжие, чух и това, че бил платен агент който трябвало да сее размирици, че сигнала е знак за подривна организация да действа, а името на момичето било парола. Имаше и женски въздишки от рода: “и моят някога беше такъв.”, “моят мухльо, никога не би го направил”. Чувах и гневни изблици, че този заслужава дълги години затвор, че и по-тежко наказание защото е анархист и несретник. Преговорите продължаха. На няколко пъти почти убедиха младежа да се предаде, но изведнъж избухваше пак и крещеше колко я обича…

Съжалих, че имам спешен разговор с преводачката. Беше станало време да и позвъня. После въздъхнах, но трябваше да отпътувам. Същата вечер разбрах от новините, че младежът е бил свален невредим от камбанарията и пратен в психиатрична клиника. Случило се е малко след като тръгнах. Съжалих, но не много. Щях да се разстроя повече. И сега бях разстроен.

Сърцето му беше забило силно, това беше лудостта му.

След няколко месеца го изписаха. Медикаментите го направиха по-тих и по-разумен. Една сутрин бе траял екстаза му и бе стоял на камбанарията, не само на църквата, но и на мисълта си. Повече не устоя, а историята ми оттук нататък вече не е за него, а за момичето.

В този ден тя не можа да отиде в училище. Боеше се от подигравки. Хубава беше, даже много хубава, но не и забелязвана. Свикнала беше да наблюдава и да се възхищава, да иска да се всели под кожата на по-популярна нейна връстница, да има гърдите й, да има грубоватият й речник, усмивката й която разтваря врати и кара желаните момчета да оглупеят. Свикнала беше да се облича сиво, да има сива интонация, да е безцветно нежна и да мълчи когато иска най-силно да говори. Дори в интернет където беше анонимна, харесваше да се харесва на харесваните, а не да харесва на себе си. Искаше очите й да са малко по-светли, устните малко по-широки и тесни. Знаеше, че е хубава, но не беше онази хубавица която можеше да предразположи душата й да желае открито. Леко преплиташе език когато е развълнувана, пръстите й трепереха, дланите й се изпотяваха. Пишеше писма които не пращаше. Имаше дневник чийто стари спомени редактираше. Купуваше си козметика която не ползваше и мразеше да гледа списания, защото я изпълваше пустота при вида на крещящата хубост, споделените усмивки и леконравието на птички с което и човешките души можеха весело да летят, напук на всички тежки въпроси. Свикна да бъде тихата и непретенциозната. Незабележимата и освободената от прекаленото внимание. Изведнъж всичко се преобърна. Идеше и да накаже този глупак, да го изчака да излезе от лудницата и да го издебне зад някой ъгъл с верига от велосипед. Хубаво да го нашари, да спука черепа му, да изпие мозъка му и да го накара да я целуне отзад. Идеше и да го погребе жив, да се омъжи за него, да му роди тринайсет изродчета и да се превърне в крава. Преди това й беше симпатичен, а сега го мразеше, обичаше и защото го обичаше, още повече го мразеше. Искаше й се да му отиде на свиждане в лудницата, да го целува и да му се кълне, че ще го чака или да му занесе сандвичи със стрихнин, а може би по-добре вместо майонеза да сложи лосион за задържане на еякулацията.

“Защо трябваше да го прави! Защо!”

Опасенията й се оправдаха. От този ден вниманието към нея нарасна. Объркваше я. Харесваше й. Плашеше я. Понякога я отвращаваше. Приятелките й се умножиха. Момчешките закачки също. Даде и интервю в местен вестник, беше препечатано и изопачено в национален таблоид. Прочете и такова каквото никога не бе давала. За пръв път публикуваха нейни стихове, а когато ги видя черно на бяло, нещо което не бе вярвала да се случи, изведнъж й се сториха лоши и повече никога не прописа. Хвана си от чиста суета най-желаният в училището, но бързо го остави. Разкара един сводник който се представяше за моден менаджер. Това развали отношенията й с майка й. Жената беше убедена, че дъщеря й си е провалила шанса в живота и не е имала право да се държи така с толкова изтънчен и внимателен човек, но в интерес на истината, макар и без житейски опит право беше момичето. Конфликтът им не се оказа съвсем безобиден. Не трая нито дни, нито месеци. Сдобриха се бързо, говореха си, но вече от два ръба на открила се внезапно пропаст. Отдаде се на първият си любовник, почти отчаяно. Със старите приятелки повече не си говореше. Откаченият от любов клисар зърнеше ли я от далеч отмяташе глава в друга посока и кривваше в първата странична улица. Новите приятелки бяха неискрени, а баща й малодушен човек не смееше са разсърди майка й и също се отчужди от нея. Усети и злоба и завист. За пръв път се замеси и в интриги. Загуби съня си, после надделя себе си. В една от сутрините които посрещна с отворени очи, просто реши, че новият живот й харесва. Чувстваше се пораснала, присъствена, реална. Не беше наивна, знаеше, че промяната не се дължи на нея, че просто и е даден шанс от който трябва да се възползва, защото всяко чудо трая три дни, а и връщане назад е вече невъзможно. Набра телефона на ухажора си с треперещи пръсти. Мислеше, че съзнава какво прави и не си помисли, че търси от далеч по-възрастният мъж, близостта която е изгубила.

Говореше спокойно.

Пръстите спряха да треперят.

Изпълни я възбуда. Осъзна, че за пръв път с нейните устни говори жената.

Оказа се, че мъжът знае какво иска. Използва славата й, за да вдигне сам своя имидж. През следващите три години правеше всичко възможно блясъкът й да не угасва, а той да се движи напред. Скоро тя пропя, гласа й беше компютърно модифициран, не беше неин, но на албумите стоеше името й. Появи се в телевизионна реклама. Припомни си какво е чувството за изчервяване на промоция на книжката й със старите стихове. После и двамата постигнали целите си, изчерпали докрай връзката си се разделиха тихо и кротко, без целувка, но с уважение.

Няколко години води модно предаване в частен телевизионен канал. Преди рейтинга му да падне тотално вече участваше в политиката. Оттегли се навреме, но не изгуби връзките и влиянието си.

Една сутрин обаче плака. Никой не разбра за случилото се, а и тя не го разказа, но и без друго нямаше никой да й повярва.

При едно от кратките й връщания в родният си град, навярно от каприз реши да отиде в същата църква, да запали свещ.

Погледна в камбаната с гордост. Сама беше подписала документа с който се отпущаха пари за да бъде ремонтирана камбанарията. Имаше нова камбана.

Позлатена блестеше. Аристократично. Величествено.

Започна да бие.

Гласът й беше фалшив.

Две длани филхармония

Сутринта рано се развали колата ми, а трябваше да замина. Сега не знам къде, но тогава знаех. Постояно гледах часовника си и таксито се бавеше. Закъснявах. Сега не искам да си спомням за какво точно. Стигнах навреме в гарата, но влака имаше закъснение с близо час. Превключих се на призрачен режим, потънах в звуци, цветове и миризми. Можех да си отспя разхождайки се, пиейки бира, гледайки часовника, разписанието или разлиствайки гланцирани прелести на произволно списание. Щеше да се изтърколи бързо времето, ако не беше се появила тя. Любопитно малко същество с огромни очи и неопределим етнос. Кожата му беше смугла, но косата естествено руса, а очите светлосини. Без особено чувство за етикет кацна на саксията зад рамото ми и едната и кубинка висна на обегалката на празният стол до мен. Имаше розова връзка, не беше стегната добре и имах чувството, че ми се хили. Ако приличаше на проститутка щях да я разкарам, но с повехтялото джинсово облекло напомняше по-скоро нахална тинейджърка, а не беше. Имаше ръст и фигура на тринадесет годишна, но лицето и на жена на средна възраст. Иначе кожата на тънкото и голо краче бе опъната. Зачурулика нещо в ушите ми. Почти не я разбирах. Имаше непознат акцент, а и говореше глупости. Реших, че е туристка, вероятно от Венера и си търси сладки авантюри. Надуваше ми главата, но пък и времето течеше.
-Не се отнасяй така с един трубадур. – рече сърдито по едно време-Ти изобщо не ме чуваш.
-Къде ти е лютнята?
-Лютня. Лютня. Китара. Цигулка. Флейта. Хармоника. Сама съм си всичко. Чуй ме, аз съм музикалният инструмент, момичето мечта. Жената на жените. Алегорията на гарата, на хаоса, в който има дълбок ред. Аз съм просто глас, който можеш да чуеш. Искаш ли да ти посвиря?
Сигурно беше наркоманка.
Свали незавързаната си добре кубинка и я сложи на масата до картофките и бирата. Имаше приятно ухание. Въздъхнах, бръкнах в джоба намерих портфейла и пуснах банкнота.
-Щедро момче.-засмя се.
Допря ръце длани до ушите ми.
“Дано не ме видят дъщерите или мама. Жена ми да ме види и да умре от яд. “
Океанът идеше от далече. Четиридесет тежки ключа отвориха вратите на тридесет и осем параклиса, един затвор и един склад за неръкотворни химически съединения. Изсъска сифон на затоплена баня с пулсиращи ускорено кръвоносни съдове по теракотата, ескадрила въртолети се вдигна над вълните, бяха толкова черни, че нощта около тях изведнъж стана светла и осъзнах, че дълбоката тъмнина озарява също тъй както и източника на светлина, замая ми се свят защото се завъртях над водопад, син и бял, агонизираше пронизано с касапски нож бяло агне, трошаха се дървени подпори и се изсипваше прогнило зърно, а мишките цвърчаха ужасено, асфалта се разтапяше и шептеше с дим, воайор простенваше сладострастно. Звуците се свиха на кълбо и се търкулиха по наклон. Защракаха медни механизми, железни, сребърни. Среброкос вятър завъртя коса от рок-сцена. Заръмжаха около сто хиляди мотоциклета. Въртолетите се забиха под очните ми дъна. Океана ме глътна и шока се превърна в мелодия. Грешна и пълзяща по костите, романтична завладяваща и материализираща забравените копнения. Твърда метална мелодия с душеваден ритъм и режещо соло. Лек сантимент. Полифония, която ме извади от кожата. Станах безкрайно малък свих, се на зрънце и после се пръснах, за да се разгърна в себе си, но вече по различен.
Странницата я нямаше. Изпуснал бях влака.
Хипнотизирала ме е. Накарала ме е да чуя вътрешният ритъм. А може и да е фокус. Каква ли аудиотехника няма! Но каква беше тази композиция. Звучеше тъй класически и толкова съвременно. Защо не съм я чувал досега? Струваше ми се, че всички останали мелодии бяха фрагменти от тази и тя беше самата цялост. Продължавах да я чувам вече по-далечна, вече само въображаемо, припомнях си детайл след детайл. Изпитах усещането, че се виждам отстрани, че съм герой от видеоклипа й. Гледах се с интерес. Не знаех как ще постъпя. Ето ме, заставам пред гишето и взимам билет за град, в който според мелодията трябва да ида. Качвам се. Дръвчето пред прозореца е сложено от режисьора на клипа, така че да е пред очите ми и да е точно на мястото си. Влакът тръгва, пейзажа се размазва в тон с мелодията. Влизам в чуждо купе. Заговарям жената. Не знам точно какво казвам, не знам на какво се усмихва. Слизам от влака далеч преди гарата, за която съм си купил билет в напълно непознато място. Селището изглежда малко схлупено и тъжно. Откриват се възбуждащи планински върхове, но не към тях ме води мелодията, а към задушената от дим магистрала. Звучи с профучаващите коли, просветват като илюминации стоповете. Пробуждам се в огромен камион, кимам на огромният мъжага, който ме е качил и гълтам с огромни глътка бира от кутията. Зазоряване е, а стоя пред часовникова кула. Чувам през мелодията гларуси и от тях разбирам за месторазположението си.
Мелодията леко е утихнала. Тръгвам към чакалнята.
Съзирам сто годишен очарователен скитник с мъдро изражение, медали от бирени бутилки и брада до пъпа. В негата му изписана по лицето долавям нещо познато.
Едва тогава осъзнавам, че съм застанал пред огледална витрина.
Cefules

Защо?

През предпоследната година в гимназията господин Рейнолдс, учителят ми по английски, раздаде на всеки списък с мисли и твърдения, изказани от другите ученици и след това ни даде задача да напишем съчинение върху някоя от тези мисли. На 17 години аз бях започнала да се питам много неща, затова си избрах следното изречение: „Чудно ми е защо нещата са такива, каквито са?"
Вечерта написах под формата на разказ всички въпроси за живота, които ме озадачаваха. Разбирах, че на много от тях е трудно да се намери отговор, а на други въобще не може да се отговори. Когато предадох съчинението, се страхувах, че може да получа слаба оценка, защото не бях отговорила на въпроса ,,Чудно ми е защо нещата са такива, каквито са?" Не бях написала никакви отговори, само въпроси.
На другия ден господин Рейнолдс ме извика пред класа и ме помоли да прочета съчинението си пред другите ученици. Подаде ми листа и седна най-отзад. Класът притихна и аз започнах да чета творението си:
Мамо, татко ... Защо?
Мамо, защо розите са червени? Мамо, защо тревата е зелена и небето синьо? Защо паякът живее в паяжина, а не в къща? Татко, защо не мога да си играя с твоите инструменти? Учителю, защо трябва да чета?
Мамо, защо не мога да си слагам червило, когато ходя на дискотека? Татко, защо не мога да се прибирам по-късно от 12 часа? Другите деца могат. Мамо, защо ме мразиш? Татко, защо момчетата не ме харесват? Защо съм толкова слаба? Защо трябва да нося скоби и очила? Защо трябва да съм на 16 години?
Мамо, защо трябва да завършвам училище? Татко, защо трябва да порасна голяма? Мамо, татко, защо трябва да ви напусна?Мамо, защо не ми пишеш по-често? Татко, защо ми липсват старите приятели? Татко, защо ме обичаш толкова много? Татко, защо ме глезиш? Твоето момиченце става вече голямо. Мамо, защо не идваш да ме видиш? Мамо, защо е толкова трудно да си намериш нови приятели? Татко, защо ми е мъчно за вкъщи?Татко, защо сърцето ми прескача, когато той ме погледне в очите? Мамо, защо краката ми се разтреперват, когато чуя гласа му? Мамо, защо да си „влюбен" е най-великото усещане в живота?Татко, защо не ти харесва да ти викат „дядо"? Мамо, защо пръстчетата на моето бебе стискат така здраво моите?
Мамо, защо децата порастват? Татко, защо децата напускат дома? Защо трябва да ми викат „бабо"?Мамо, татко, защо ме напуснахте? Имам нужда от вас.
Защо младите ми години изминаха така бързо? Защо лицето ми се усмихва с усмивката, която съм дала на приятел или непознат? Защо косите ми блестят със сребрист блясък?
Защо ръцете ми треперят, когато се наведа да откъсна цвете? Защо, Боже, розите са червени?"
В края на съчинението ми очите ми срещнаха погледа на господин Рейнолдс и видях как една сълза бавно се търкулна по бузата му. Тогава разбрах, че животът се крепи не винаги на отговорите, които получаваме, но и на въпросите, които задаваме.

Клоунът

Вали...

И на ръба на света, в най-отдалечения му край, хората се усмихват. Защото точно в това сиво от кална вода време пристига циркът, а с него пристигат и изгубените им шумно-цветни емоции. Винаги точно на прага на голямата есенно-зимна скука и точно навреме идва точно този банален пътуващ цирк, в който нито акробатите,нито жонгльорите, нито екзотичните животни или фокусите, нито пък изкусните дресировки смайват хората така, както един клоун.

Един странен, невзрачен, тъжно-весел клоун, еднакво пъстър като света навън и безкрайно различен, като света вътре в нас; клоун, който в продължение на няколкото представления успявал да направи хората слънчеви и да излекува душите им от безцветие.

Всеки докосвал клоуна и открадвал за дълго време от него цвят, мечти и любов или поне до следващото междусезоние на голямата есенно-зимна скука. Клоунът се радвал и неговата всеотдайност не познавала пестеливостта, нито пресметливостта на човешкото тесногръдие. Той винаги се усмихвал на хилядите протегнати пръсти, които грабвали цветовете на живителната му същност. И бил щастлив, раздавайки щастие, а щастието отразено в очите на хората, давало посока, смисъл и съдържание на тъжния му клоунски живот.

Една вечер, по-точно през вечерта на последното представление при единствения лекар на забравения кален град дошъл един непознат. Той така и не отметнал глава из под своето всепокриващо овехтяло наметало. Говорел тихо, с някаква отчаяна безнадеждност на човек, който е тежко болен от самота и болка. Лекарят го прегледал, но бил безсилен в стремежа си да му помогне, защото не познавал лекарство за болната, ограбена и опустошена душа на непознатия.

- Знаете ли - му казал лекарят, - тук, в града, веднъж на всяка една календарна година ни гостува цирк. В цирка има един клоун, който съм сигурен, че ще ви утеши и излекува. И ще ви помогне да намерите себе си. Клоунът е вашето лекарство, повярвайте ми.

Непознатият само въздъхнал и сякаш още повече се смалил в грозното си наметало. После с глас, събрал цялата болка на света, казал:

- Благодаря ви за съвета, докторе, жалко е, че не мога да се възползвам от него...

- Но защо? - попитал лекарят смаяно.

- Защото аз съм клоунът...

Малкото човече

Едно малко човече отишло в железарския магазин и си купило кутия с едно много, много лепкаво лепило от онова, дето мирише лошо, но стегне ли, няма отлепяне.
Това бил железарски магазин от онези, селските, които са в приземния етаж на старата къща точно на кьошето на средсело, срещу училището. Вратите са стари, дървени, с олющена боя и се заключват с обикновен катинар и две халки. Магазинерът отключва катинара с парче изкривена, сплескана стоманена тел, защото отдавна е загубил ключа. Никой друг в селото не се и сеща колко е лесно да си сплескаш стоманена тел. В магазина се продават три цвята боя (бяла, черна и синя), четки с животински косъм, железни канчета и алуминиеви кръчмарски мерилки за ракия и мента „пе’десеграмки”, както и лагери за задната ос на велосипед „Балкан” (ония там, при „контрата”). ‘Щото последните често се пукат и много се търсят. В тази железария мирише на пирони и изобщо не мирише на силикон. Работното време е от осем до два. След два часá магазинерът сяда в синия си Москвич и запрашва до градчето, за да „зареди от склада” цветовете (боя), които са свършили, лагери за велосипед и понякога, по поръчка, панти за бюфет или стъкларски маджун.
А когато няма какво да се зарежда, магазинерът отива в кръчмата, която се намира в приземния етаж на къщата на отсрещното кьоше и там пие „едно пладнешко”, премерено в алуминиева мерилка, купена преди много време от неговия магазин.
А, да, малкото човече... То е любимец на селските деца и никой не знае на колко години е, но някои хлапета с развинтена фантазия казват дори, че е „ по –стар от даскала, а он е на трийсе’!”. Децата обичат малкото човече, защото то „прожектира фю’ми” в читалищния салон. Толкова е мъничък, че подскача, за да смени ролките. Машината е само една, така че по средата на всеки филм има антракт.
Малкото човече е съвсем само.
Затова то няма време да светва лампите в салона, докато сменя ролките. Кой ще ти се занимава? Докато малкото човече подскача и промушва лентата на втората половина от филма през магическите серпентини на прожекционния апарат, в тъмнината на салона юношите се целуват, а по-малките им се смеят на глас. На ум обаче и те пресмятат колко им остава, докато дойде тяхното време за целуване... Понякога, след като салонът се изпразни, малкото човече остава само и си пуска отново филма, а ако много му хареса, може дори да го гледа няколко пъти. И без това живее в крайната къща под лозята и дори лятоска в собата му е студено. В читалищния салон е по-добре. Там винаги се носи усещането за временното отсъствие на много хора, а такова едно усещане е по-поносимо от усещането за постоянното отсъствието на един само човек.
Та един ден малкото човече отишло в железарския магазин точно в осем часа сутринта и си купило една туба с онова много, много лепкаво лепило. Когато магазинерът го попитал за какво му е, то рекло: „Гледах един филм, че земята и небето се отдалечавали и като се разкъсат съвсем, ние тука ще останем без небе. Ще ида на покрива на училището, ще си залепя обувките за комина, а после ще си намажа ръцете и ще се протегна нагоре колко’ мога и ше ‘фана небето... Дано само небето още да се стига от покрива на училището, че иначе, к’ъвто съм къс, може да го не стигна.”
Магазинерът предложил на човечето вместо лепило да си вземе синя боя и да боядиса олющената ограда на бащината си къща – онази, на края на селото под лозята. Но човечето настояло на своето лепило.
А после? Ами после всичко е ясно. Човечето се качило на покрива на училището, покатерило се на шапката на най-големия комин и протегнало ръце нагоре – да провери как стоят нещата с небето. Небето, слава Богу, все още не било избягало по-високо от комина на селското училище. Малкото човече извадило бояджийска четка от джоба на дочените си гащи и намазало дебело подметките си с миризливото лепило. После оставило четката на ръба на комина и потопило в металната кутия двете си малки, мазолести ръце. Погледнало дланите си за последен път, пък се протегнало нагоре и сграбчило небето.
И ако днес поглеждате нагоре и над вас има облаци или слънце или дъжд или нещо синьо и хубаво, това значи, че малкото човече все още стои върху комина на селското училище и късичкото му тяло свързва Земята и Небето с помощта на най-здравото (макар и леко миризливо) лепило от селската железария. Автор:marcusjunius

Нещото и Странното чувство

Някога в глъбините на душата живеело Нещо. Живеело тихичко и никому не пречело.

Веднъж в душата влязло Чувство. Чувството се харесало на Нещото. И Нещото започнало да пази Чувството, защото се страхувало да не го загуби. Даже започнало да заключва вратата. Заедно те обикаляли по всички ъгълчета на душата, разговаряли, мечтаели. Вечер палели огън, за да сгреят душата.

Нещото привикнало към Чувството и мислело, че то ще остане с него завинаги. Всъщност Чувството това и обещало. То било толкова романтично. Но един ден изчезнало. Нещото го търсило дълго. Накрая в едно ъгълче на душата намерило пробита огромна дупка. Чувството било избягало, но Нещото виняло единствено себе си. В памет на Чувството в душата останала голяма дупка, която не можела да бъде запълнена с нищо. Нощем през нея влизал хладен и зъл вятър. Душата се свивала и мръзнела.

След това в душата се опитвали да влязат и други чувства, но Нещото не ги пускало. Всеки път ги изхвърляло с метлата през дупката. Малко по малко чувствата съвсем престанали да идват.

Но веднъж в душата почукало съвсем Странно Чувство. Отначало Нещото не отваряло. Чувството не се вмъкнало през дупката, както правели другите, а останало да стои пред вратата. Цяла вечер Нещото неспокойно бродило из душата. Когато си легнало да спи, сложило за всеки случай метлата до себе си. Но не се наложило да гони никого. На сутринта погледнало през ключалката и видяло, че Странното Чувство продължава да стои пред вратата. Нещото започнало да нервничи, проумявайки че не можеш да изгониш този, който още не е влязъл.

Минал още един ден. Смущението на Нещото било безпределно. То осъзнало, че до смърт му се иска да пусне Чувството и до смърт се страхува да го направи. Ако го пусне и то избяга като първото, в душата ще има още една дупка ...

Минало още време и Нещото свикнало Странното Чувство да стои пред вратата. И един ден го пуснало вътре. Вечерта те запалили огън и сгрели душата за пръв път от толкова много години.

-Ще си отидеш ли? - не се сдържало Нещото.

-Не, но при едно условие, - казало Чувството - да не ме ограничаваш и да не заключваш вратата.

-Няма да я заключвам, - съгласило се Нещото - но ти можеш да избягаш през старата дупка.

И Нещото разказало своята история.

-Аз не бягам през стари дупки - усмихнало се Странното Чувство. - Аз съм друго чувство.

Нещото не му повярвало, но го поканило да се разходят.

-А къде е дупката? - полюбопитствало Странното Чувство.

-Ето я!-горчиво се усмихнало Нещото.

Посочило мястото, където била дупката, но дупка вече нямало. От външната страна на душата се чували ругатните на хладния, зъл вятър.

Нещото се усмихнало на Странното Чувство и казало единствено, че никога повече няма да заключва вратата.

Спуканата делва

Една възрастна жена имала две големи делви, които носела на кобилица на врата си, когато отивала за вода. Едната делва имала пукнатина, а другата била идеална и винаги доставяла пълното количество вода. В края на дългия път от извора до къщата, спуканата делва пристигала наполовина пълна.
Цели две години жената носела вода в къщи – всеки път, една делва и половина. Разбира се, здравата делва била горда със своята цялост. Бедната спукана делва била засрамена от непълноценността си и се чувствала отчаяна, че прави само наполовина това, което се очаквало от нея. 
След тези две години на служба, спуканата делва казала на жената: 

  - Срамувам се от себе си, защото през пукнатината ми изтича вода по целия път обратно до твоя дом.

  Възрастната жена се усмихнала: 

  - Забелязала ли си, че има цветя от твоята страна на пътеката, но не и от другата страна на кобилицата, където е другата делва? Това е защото, знаейки за тази пукнатина, аз засадих цветни семена от твоята страна на пътеката и всеки ден, когато се връщаме от извора – ти ги поливаш. За тези две години аз берях красиви цветя и украсявах масата в къщи. Без да си това, което си, нямаше да имам украса, а и цветята по пътя нямаше да ги има.

В съдебната зала

Съдебната зала бе препълнена.
Двойка в преклонна възраст се развеждаха в същия ден.
Присъстващите гледаха с интерес към двойката, като от време на време се повдигаха на пръсти за да ги видят.
Възрастния мъж гледаше със срамежливо напрегнати очи. Възрастната жена, може би от старост, може би от вълнение се стремеше да контролира треперещите си ръце, като от време на време поглеждаше гневно прегънатия старец, седнал до нея.
- Хайде, разкажете моля. - започна съдията. - Защо искате развод?
Възрастната жена, обърна поглед към съдията.
Пое дълбок въздух:
- Стига вече. - каза с пресъхнало гърло.
Преглътна. След няколко безуспешни опита да пречисти гърлото си, продължи:
- Този мъж, от 50 години ми трови живота. - каза, сочейки с пръст стареца до нея, без да го поглежда.
Залата бе потънала в мълчание.
Паузата, сторила са на всички като цяла вечност, бе пробита от светкавицата на журналист от местен вестник.
Последваха още няколко светкавици.
Кой знае, какво заглавие щяха да поставят.
Делото бе интересно за тях. Седнаха на местата си, извадиха си тефтерчета, готови да си водят записки. След делото, щяха да имат възможност да зададат и въпроси.
Жената, в желанието си да отбегне погледа на мъжа си, обърна гръб към него. Облизвайки сълзата, стекла се до устната и, успя да навлажни пресъхналите си устни:
- Имахме си цвете... което аз много обичах! - отново посочи мъжа до нея. - Той не знае... беше преди 50 години... Бях си отделила от луковиците които ми бе дал тогава. Деца не ни даде бог. Цветето което отгледах, го считах за мое дете. Милвах го, обичах го... След известно време, цветето нещо повехна. Уплаших се да не пресъхне. Обещах си, всяка вечер, да стана и да го поливам. Бяха ми казали, че ще му се отрази добре. В продължение на 50 години, непрекъснато го правех. Този мъж, ни една вечер не стана, да го полее! Поне миналата вечер да бе станал, пак щях да му простя! Премаляла бях... проспала съм се
Жената се умори. С последни сили, успя да добави:
- С такъв човек прекарах 50 години.. Живот, мечти, всичко каквото имах му дадох, но нищо не получих. Поне един път не свърши някоя от моите работи. Ето защо мисля, че без него ще съм по-добре. Няма да ми липсва.
Съдията се обърна към мъжа:
Имате ли нещо да кажете, господине?
Възрастния човек никога не бе говорил със съдия. Срамуваше се. Стана, подпря се на бастуна си, поогледа присъстващите:
- Военната ми служба в голямата си част, бе като градинар в генералния щаб на армията. Имаше най различни, разкошни цветя. Цветето за което говори, което аз бях и дал, го срещнах именно в тази градина. Там я срещнах и нея, в него град се запознахме, там живееше. Много я обичах, често и пращах букетчета. Няколко години след брака ни...започнаха някакви болки по врата и. Доктора бе казал, че не бива да спи дълго или да стои неподвижна дълго време. - Всяка вечер, поне един път да стане и да се поразкърши, ми бе препоръчал. Възрастния мъж погледна с очи пълни с тъга и обич жената, която стоеше с гръб към него.
- Жена ми не послуша доктора. Мен също. Обичаше съня.
Очите му блеснаха хитро. По устните му, премина бегла усмивка.
- Тъкмо по това време, цветето бе повехнало. Казах и: - Ако го поливаш всяка вечер, ще се оправи.
Обещах и. Всяка вечер я събуждах. Гледах отдалече, как любимата ми поливаше цветето, което имаше за свое дете. За момент се спря и я погледна така, както я гледаше в ония нощи:
- Всяка вечер, цветето сякаш бях аз.
Цялата зала бе съсредоточена в стареца. Мъжът, събра сили, остави бастуна и се изправи.
- Всяка вечер, след като тя си легне, аз ставах.
С обяснителен тон продължи:
- Това цвете, вечер влага не понася, господин съдия. Затова, бе нужно, след като тя заспи, аз да стана и да изпразня саксията, полята от нея.
Премести тежестта на тялото си върху другия крак
- Ех, старост. Нея вечер... и аз съм се проспал.
- Обвини ме... Не можах да и разкажа, съгласих се.

Достатъчно

Някой ми изпрати тази историйка наскоро:

Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят завинаги. Нейния полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза: "Татко, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от което имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко". Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях че той искаше и имаше нужда да поплаче.

Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:

- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?

- Да, казвал съм - и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен. Съзнавайки че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много той значи за мен. Така че знаех какво изживяваше човека, с когото говорех.

- Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? - попитах аз.

- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми - отговори той.

- Докато се сбогувахте, дочух че каза 'Желая ти достатъчно. Мога ли да попитам, какво означава това? Той се усмихна.

- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки. - Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.

- Когато си казахме 'Желая ти достатъчно, ние пожелахме на другия достатъчно хубави неща в живота, които да му помагат. - Той се обърна към мен и продължи като че ли рецитираше нещо:

Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.

Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.

Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.

Желая ти достатъчно болка, така че и най-малките радости в живота да изглеждат много по-големи.

Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си.

Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това което имаш.

Желая ти достатъчно 'Здравей!', за да ти дадат сили за последното 'Довиждане!'

Той се просълзи .. и се отдалечи.

Думите ОБИЧАМ ТЕ

Думите ОБИЧАМ ТЕ! Това са може би най-силните думи докосващи сърцето ни. Колко често ги произнасяш? Вероятно не достатъчно. А със сигурност има на кого да ги кажеш. Приятел, любим човек, майка, баща, син, дъщеря, баба, дядо, съпруг или съпруга… Всички хора имат нужда да чуват тези две думи и ще са безкрайно щастливи, ако ги казваш по-често. Вероятно тогава и те ще започнат да правят същото.
Всеки човек има нужда да бъде обичан. Разбира се можеш да покажеш обичта си много по-добре със своите действия и малки жестове всеки ден. Но понякога и две малки думички са достатъчни, за да покажат на човек, че не е сам в този свят.
Преди да произнесеш тези думи спри за миг, осъзнай какво означават, почувствай цялата им сила. След това погледни човека срещу теб в очите и кажи „обичам те!“ – с думи, с поглед, и най-важното със сърцето си!
..ОБИЧАМ ТЕ!
- Какво се казва на някого, когото обичаш?
- Ами... "ОБИЧАМ ТЕ!" - каза той.
- А ако се уплаши?
- Тогава значи не е готов да го обичаш. - каза той.
- И какво се прави тогава?
- Изчакваш го. - каза той.
- Как така?
- Изчакваш го да стане готов. - каза той.
- А ако не стане?
- "Ако" са три буквички, които поставени пред едно изречение променят всичко... - каза той.
- А какво му казваш тогава? Лъжеш ли го?
- Не, продължаваш да го обичаш... - каза той.
- А какво се прави, когато обичаш някого? Жените ли се?
- Не. - каза той.
- А защо всички се женят?
- Защото не знаят, какво е да обичаш! - каза той.
- Кой знае?
- Ти знаеш! - каза той.
- Защо?
- Защото обичаш някого... - каза той.
- Защо така мислиш?
- Иначе нямаше да ме питаш. - каза той.
- А какво правиш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”?
- Вярваш му! - каза той.
- Защо?
- Ще разбереш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”!- каза той.
- Защо мислиш, че не са ми казвали?
- Той не ти го е казвал - каза той.
- Аз кога съм го срещнала?
- Когато залеза и изгрева се сляха в едно... - каза той.
- Как така?
- Ще разбереш, когато някой ти каже “ОБИЧАМ ТЕ”! - каза той.
- А какво правиш, когато някой те попита “ОБИЧАШ ЛИ МЕ”?
- Нищо. - каза той.
- Защо?
- Защото, ако го обичаш, той ще знае... и няма да има нужда да те пита - каза той.
- А защо всички все повтарят на другия “ОБИЧАМ ТЕ”?
- Защото не са сигурни... - каза той.
- В какво?
- В любовта си! - каза той.
- А какво става когато любовта свърши?
- Нищо. - каза той.
- Защо?
- Защото тя не свършва! - каза той.
- А защо всички се развеждат?
- Любовта и бракът нямат нищо общо. - каза той.
- Ти всички отговори ли знаеш?
- Не... - каза той.
- А как ми отговаряш?
- С голямото си желание! - каза той.
- Знаеш ли какво?
- Да... - каза той.
- ОБИЧАМ ТЕ!...
- Знам! - прошепна тихо той...