ПРИКАЗКИ ЗА ЛЕКА НОЩ

6.03.2011 г.

Приказка за Прошката






Веднъж в училище, една учителка решила да подискутира със своите ученици темата за човешките взаимоотношения. Всеки споделял своите мисли, изказали се най-различни мнения - едни се подкрепяли, други се допълвали, трети си противоречали.
Накрая учителката направила едно предложение на децата: - Отправям ви едно предизвикателство – казала им тя. - Вие самите да направите един експеримент, който ще ви даде незабравим житейски урок. Приемате ли? На учениците им станало интересно и всички единодушно закимали в знак на съгласие. - Обещавате ли обаче, да изпълнявате безпрекословно всичко, което ви кажа оттук нататък? И да не се отказвате по средата на експеримента? Когато учениците и тук отговорили утвърдително, учителката казала: - Искам утре всеки от вас, идвайки на училище, да донесе по една торба с картофи. Това ви е първата задача. Децата се спогледали недоумяващо и започнали да задават въпроси, но учителката отговорила, че сега повече нищо няма да им издаде. На следващата сутрин всички ученици от класа носели по една голяма торба с картофи. Като ги видяла, учителката се усмихнала: - Виждам нетърпението и любопитството в очите ви, затова минавам направо на въпроса. Вземете сега чувалчетата с картофи и ги сложете пред вас на чиновете. Аз сега ще ви раздам по една празна чанта. А от вас искам следното: да се замислите и да си спомните имената на всички хора, на които поради някаква причина сте отказали да простите за нещо, което са ви причинили. За всеки такъв човек, за който се сетите, вземете по един картоф от вашата торба, издълбайте името на този човек върху кората на картофа и го пуснете в празната чанта. Хайде направете го... И учениците се захванали да изпълняват заръките. Те усърдно прехвърляли картофи от едната чанта в другата, надписвайки на тях имената на хора, които са оставили трайни негативни спомени в тяхното съзнание. В края на часа в чантите на някои от децата имало по 4-5 картофа, но имало и такива, които били пълни почти догоре... Учениците отправили отново въпросителни погледи към учителката, питайки я какво ще следва сега. А тя отвърнала: - През следващата една седмица, където и да ходите, каквото и да правите, вие трябва да носите със себе си вашата торба с картофи. През деня - на училище, после вкъщи, на срещи с приятели, дори когато си лягате вечер, тя пак трябва да е неотлъчно до вас... Един по един се изнизали дните на седмицата.
Но още с влизането на учителката в клас, учениците които стриктно били изпълнили препоръките й, започнали да се оплакват: - Много ми е трудно да мъкна навсякъде със себе си толкова тежка торба... - Тия картофи вече започнаха да миришат, от където и да мина, хората ме гледат странно и шушукат зад гърба ми... - Изморихме се вече, а и ни писна от това... - Така и не разбрахме каква беше поуката от този “експеримент”... Учителката се усмихнала: - Целта на този опит беше да ви покаже, че отказвайки да простим, ние всъщност наказваме най-вече себе си. Сами обричаме душата си да носи такъв тежък товар и така се самоизмъчваме. Мислим си, че прощавайки, ние отстъпваме пред този, който по някакъв начин ни е наранил. А всъщност истината е, че с ПРОШКАТА ние правим добро на самите СЕБЕ СИ.

23.02.2011 г.

Розите и вишната



Тя не беше с всичкият си, а аз влюбен в нея. И как ли не, та дори дрипите в крак на клошарската модна тенденция й стояха така както еротичното бельо на модел от лъскава страница. Пясъчно руса, а кожата й ми се струваше прозрачна и под нея няма органи, а снежен пейзаж в миг когато лъчите фино са обагрили белият непонят. Приличаше на ангел, не на човек, това разбира се ме дразнеше, но не можех да си призная и че ме привлича. Недъга само допълваше въздействието. Виждал бях и преди това малоумници, а в последствие видях още повече и какви ли не, но нейното лице притежаваше дълбока изразителност и излъчваща интелигентност. Почти не говореше, странеше от света и почти не излизаше от двора на съборетината с която живееше с майка си която беше по-откачена и от нея. Имах чувството, че освен двете в колибата им живеят прасета или горски същества с неизяснен произход. Така нещастно бе напукана и килната, че нарушаваше физическите закони, че някак си издържаше и под натоварването на слънчевите лъчи, а това, че не рухваше и при дъждовете ми се струваше абсурд. Но градината с розите беше нещо различно. Розите са красиви, царици на цветята са, но в нейните имаше някаква магия, те бяха богини и сигурно й отговаряха защото докато тя се грижеше за тях я забелязвах как им й говори. Явно нямаше нищо освен розите. Тъпо беше, но нямаше нищо освен тях. Дали това бе препитанието на двете болни жени така и не разбрах.
Дълго, дълго събирах кураж докато най-накрая направих това което исках. Поканих я на среща. Не бях сигурен дали ще ме разбере, ако ме разбере няма ли да започне да капе пяна от устата й или да избяга кудкудякайки, но тя просто ми отговори:
-Ти си по-малък.
-Есента ставам на седемнадесет, но ти ако имаш предвид някой плешив чичко с лимузина ще отложа срещата си с някоя година.
Покри с ръка усмивката си досущ като дете. Не знаех, че умее да говори при това не пелтечеше и не си плюнчеше.
-Добре! Къде ще ме заведеш?
-Ще облечеш тези неща нали?-подадох й сака. Бях свил дрехите от сестра ми. –Ще импровизираме. Ще видя, но сега се облечи.
Пак се усмихна като възпитаничка на детска градина като видя парцалите в сака. Нищо особено, просто прилични, но за какви ли ги смяташе тя. И това не разбрах. Появи се след по-малко от десет минути и нито успях да преглътна лекото възклицание, нито в първият момент да позная дрехите, на сестра ми седяха различно, това бяха дрехи за същество от друга планета, от планетата на любовните фантазии и то излизаше сега с мен. Боях се даже да я хвана за ръка. Тогава тя ме хвана и забравих, че е луда. После кино. После купон, държеше се като всички останали, малко по-мълчалива и по-отнесена, но не и ненормална, ако някой я познаваше от преди това сто процента не я позна и мъжката половина много, много ми завиждаше. Изпратих я до дома. Целунахме се пред вратата и съборетината я погълна. Излязохме и на другият и на по-другият ден. Излизахме месец и стигахме само до целувки и малко по-дръзки опипвания докато една вечер тя не се опита да ме отблъсне, а аз я бях повалил в тревата в парка. Опитваше се да пищи, но тъй притисках устните й със своите, че не можеше да издаде звук. Постепенно съпротивата й отслабна, стори ми се, че умря и се отдръпнах, но тя просто лежеше като препарирана. Ядосах й се.
-Обичам те. Не мога да те изнасиля.
Не ми отговори.
-На седемнадесет съм и до този момент…-не успях да го кажа, но тя изглежда нямаше и да разбере защото беше откачена.
-Хайде ставай!
Разплака се. Продължихме мълчаливо към дома й.
-Ти ми харесваш…-смотолеви по пътя-….но…
-Моля те!-троснато я прекъснах, а тя продължи тихичко да циври.
Побърках се от яд. Идеше ми да изляза от кожата си. Омекнах малко когато откъсна една роза и ми я подаде. Като ли скъса част от себе си. Този път не се целунахме, нито си уговорихме среща.
Докато се отдалечавах пак ме овладя беса. Хвърлих ядосано розата и я стъпчих:
-Какво! Какво! Какво искаш! Що за фантазии имаш! Кого очакваш! Такъв съм, реален! Истински!
Още малко и щях да се разплача. Изкрещях няколко пъти с все сила и сигурно съм разплакал няколко бебета в квартала и сепнал някой заспал старец. После влезнах в една квартална кръчма, напих се с алкохолиците, а когато излезах идеята ми беше назряла. Майка беше купила една вишня. От няколко дни все се канеше да я засади, но отлагаше. Стори ми се много, много възбуждащо да посадя едно дърво в градината на непорочната красавица.
“Ще ти засадя в градината дръвчето. Не ми пука желаеш ли или не.”
Преди да го направя пих още. Нямаше смисъл да накъсвам розите, но го направих.
“Е, тя пък сигурно ще изтръгне дръвчето ми!”
Не го направи. Виждах я да седи сред разпалените рози и да съзерцава дръвчето. Не съумях да се приближа. Гледах я както тя гледаше дръвчето. Без да я разбирам. Така беше и на следващият и следващият ден. Реших повече да не се разстройвам. Не трябваше да го правя, но нищо вече не можех да променя. Хубаво гадже беше, но не за мен. Не трябваше да го наранявам. Времето течеше. Вече живеех далече. Бях добър съпруг и щастлив баща, но веднъж докато гостувах на нашите кой знае защо се сетих за моята странна любов. Отидох да я видя и не се приближих повече от последният път. Бяха минали пет години, рози нямаше, а тя състарена невероятно стоеше пак както някога и се взираше в порасналата вече вишня. Дни наред не можах да мигна, а нашите не разбраха защо бързам да си тръгна. Излъгах ги, че служебни ангажименти са ме принудили да прекъсна отпуската си.
Изтекоха още десет години до онази сутрин в която разбрах, че се е обесила на вишнята.
Не посмях да занеса на гроба й роза.


cefulesteven

16.02.2011 г.

Ще си умра, без да ме подслушат...






Незначителен съм, не се чувствам важен, не се чувствам добре! В едно изследване пише, че мъжът не стане ли богат и важен до 40-годишна възраст, може да смята, че не е успял в живота.
Днес един от показателите за успех е да  те подслушват, а мен никой не ме подслушва и това ме отчайва. Затова реших да напиша това открито писмо, та дано някой направи нещо. Разбира се, когато си крещим с жена ми вкъщи, съседите намаляват телевизорите си и за известно време притихват в очакване да чуят нещо ново, което са изтървали в предишния скандал. Но не е същото, не ми носи удовлетворението и обществената оценка, от която имам нужда.
Какво да правя с живота си? Къде сбърках, кого ли не предадох, кого ли не излъгах, кого ли не подведох? Направих доста мръсотии на много хора в този живот и ...нищо! Продължават да не подслушват телефона ми. Е, извинявайте господа слушащи, това не е ли някакъв вид дискриминация, защо за едни може, а за други не. Като бях малко момче в режима на комунизма, постоянно ни повтаряха да сме послушни и ще успеем. Добре де, аз съм слушал едно време, сега защо никой не ми подслушва телефона? Нищо, успокоявам се с това, че има и други неудачници като мен! Ако погледнем историята на света, ще осъзнаем, че още от древни времена се е разчитало на подслушването.
Например, когато сме били Homo erektus (изправен човек) преди стотици хиляди години, спейки в пещери и колиби, е било много важно да чуеш приближаването на хищника, който идва да те консумира, и да реагираш навреме, за да сеспасиш. Тоест слушането още тогава е било животоспасяващо. С течение на времето еволюцията превръща прачовеците в човеци, а слушането в слухтене и после в подслушване. Дори Библията казва: "Когато сме в послушание и смиреномъдрие, ние изпълняваме волята на Бог и допринасяме за хармоничното израстване - Него слушайте."
Религията и нейната догматика в цял свят са основани на слушането. Когато се молим, също се надяваме някой да ни чуе, ами ако точно в този момент Бог не те слуша, а? По-късно, когато идианците и белите са воювали за територии, е било от изключителна важност някой съгледвач да успее да се промъкне до запаления огън през нощта и да разбере какви са плановете на врага за следващия ден. По същото време в кралски замъци, графства и княжества подслушването е била основополагаща светска политика. Разнасянето на клюки, верни и неверни сведения е било най сладката част от комуникацията въобще!
Тук-там някой си е загубвал главата на гилотината за прелюбодеяние или политическо предателство, подслушан от някой прилежен човек. Ами разузнавачите през Първата и Втората световна война нима са правили нещо друго, освен да чуват и пресяват информацията, до която са стигнали? Още в "Произходът на видовете" Чарлз Дарвин казва, че организмите предават своите качества, придобити по време на живот, на следващите поколения и така се развивали. Толкова години по-късно човечеството е в еволюционен застой. Почти всеки човек от цивилизования свят има телефон и какво става с неговия глас, с неговите думи в телефонната слушалка, къде отиват? На вятъра! Отиват при няколкото абонати, с които говорят, вместо да ги чуват всички, които пожелаят. По този начин всеки човек ще осмисли живота си, защото ще знае, че той или тя са важни и нужни не на 5-6 човека, а на милиони! Моята молба и идея е такава: нека обединят усилията си всички джиесем оператори в България и да открият услуга за подслушване, нека всеки, който поиска, да може да подслуша когото и да е на територията на България. По този начин всеки ще се почувства значим, нужен и обичан! Така ще има много по-малко тайни, престъпността ще намалее рязко и изневерите също! И не само аз, целият български народ има нужда от високо самочувствие!

Послепис. Дори и веднъж седмично да чувам пращене в слушалките, ще знам, че някой някъде мисли за мен! Благодаря предварително!

Пиер Петров

12.02.2011 г.

Вълшебното гювече







Викна ме да му помогна с покъщнината, а на мен не ми се вярваше, че се случва. Нямаше да оцелее. Твърде стар беше. Исках да му наговоря много неща, но менгеме стягаше сливиците ми. Гадеше ми се. Приличаше на призрак. По висок от метър и седемдесет, не тежеше сигурно и петдесет. Беше толкова бял, че сияеше. Не знам тази жена дали имаше сърце. Ако не я бях видял тук и сега бих я нарекъл хубава. С приветлива усмивка, словоохотливи очи, плътна не й пълна, с руси коси, богат речник, бизнес маниери, умерен глас. Толкова приятна беше, че чак да ти се прегади. Не можех да изтърпя, повече. Нека да започнем да превърши всичко. Ще ти помогна с багажа, ще те изхвърля с албумите от славната ти младост, световните изложби и всичките артистки с които си спал или си бил съпруг, под някой мост, а ти до седмица ще си в по-добрият свят. Не се унижавай. Моля те, не й падай на колене. Щом и се струва, че дори това което сега плащаш за дупката в която живееш от преди да е разтворила читанката, значи наистина ще те изгони. Тя е живота, ти си един стар, глупав и прекалено възвисен човек, за да се разправяш с тази породиста свинка. Да, точно на Пиги от кукленото шоу приличаше и на една наша бивша министърка, да не би да й е сестра. Както и да е, да вдигаме багажа и да ти търсим таван. Ако не бях на петнадесет щях да те взема у дома. Щях, ако се наложеше да те оженя за дъщеря си, дори тя да е на петнадасет макар ти да си на сто, но и двамата нямаме право на глас в живота, вселената и всичко останало. Моля те не се подмазвай повече на Пиги. Ще те изгони, тя няма сърце. И не разбира от изкуство.
Не чуваше телепатичните ми послания. Не четеше в очите ми. Дали изобщо виждаше. Ретините му от сиви бяха станали съвсем безцветни. Боях се да не се разтопи и разсея като дим, оставяйки след себе си само купчина сухи кости. Прочетох го в крайчетата на устните му, щеше да продължи да я увещава. Тя пък ме награди с такава усмивка, че ми се стори, че ям полумъртви скункове. В този миг реших, да стана убиец психопат. Ще започна от нея.
-Само този месец. Тридесет дни. Да довърша амфората си, имам болно сърце и хемароиди. Тази амфора ми е живота, тя е жената, всички жени които съм имал и съм изгубил. Искам да я оставя след мен. Нека завърша амфората…
-Като дете си! Нищо не разбираш. Нямам нищо против изкуството…
-Но всичко си е бизнес.
-Не, недей така. Не съм толкова груб човек…
Прилошаваше ми.
-Ще заплатя така както и до сега и ще ти дам гювечето. Единадесет месеца работих по него, погледни го.
-Моля те!
-Погледни го. Погледни…Вземи го!-очите му бляснаха. Ангелът изведнъж се превърна в Луцифер. Усети, че е харесала гювечето-Направих го специално за теб. С майка ти, бяхме големи приятели…
Трябваше да е глух човек за да не разбере по гласа му, че са били повече от приятели. Пиги може би беше на път да изгони собственият си баща.
-Все повече заприличваш на нея, а тя щеше да хареса гювечето…Тя предпочиташе да ме гледа да рисувам картини, а приложното ми майсторство наричаше занаятчийство, но не е права, а и аз какво да правя…Вадя си по нещо с тези грънци и амфори…Това е шедьовър…
Помислих си, че ще я убеди. Имаше способности, старият му дявол.
-Та това мога да си го купя от всяка сергия. От всяка сергия или артмагазин, за…
-Не!-прекъсна я, пламна-Не, онова е конфекция. Грешиш. Това е истинско изкуство. Това не е просто посуда. Пипни, пипни тези образи, ще почувстваш как се движат, ще влезнат под кожата ти…
-Нямам нужда от гювече…
-Пипни, като гърда е. Може да не ти харесва да пипаш женски гърди или да ти се струва, че не ти харесва да пипаш женски гърди, но остави задръжките си. Забрави, отдай се на порива си и опипай богинята…
-Моля те, не ти отива на възрастта! – смутено отговори.
Ако беше по-млад сто процента я беше свалил.
-Аз съм на осемдесет и две. Не ми остава много, знам. Сърцето ми започна да ме предава, а и тези хемароиди…Искам само да завърша амфората. Тя е тази която прегръщах, а не успях да насладя. Тази която разбирах, а не можах да разбера. Целувах я по лявата гърда, по дясната гърда също, по челото, под пъпя…По колената…
-Моля те!-отсече раздразнено.
-Знам не ми отива на възрастта. Тя е природата, тя е жената. Невъзможната и истинската. Искам да оставя изображението от онези милувки които не съм успял да й даря. Нека направя амфората, две седмици, най-много три. Ще ти дам гювечето за подарък…
-Казах ти колко струва едно такова гювече и ако искаш ще ти го купя за да не го мъкнеш. Нито грош повече.
Посърна, а аз вече не издържах. Исках да се събудя. Не съм виждал по-смазан човек, по-подигран и поруган. Та той е работил единадесет месеца над нещо толкова красиво, а се оценяваше за цената на няколко бири. Сигурно прическата й струваше десетократно повече. Няма лошо, но гювечето беше майсторство. И аз не разбирам много от изкуство, но не съм сляп. Вижда се, че е бижу. И тя само се прави, че не забелязва. Очите й светят от алчност. Вижда, че старецът е притиснат и ще й го продаде. И без друго, къде да го мъкне и защо му е такава красота. Щях да й кажа нещо грубо, стори ми се, че сънувам даже ми се замаи свят и излезнах за кратко от тялото си, а старецът наистина излъчваше сияние. Вече бях сигурен, в началото си мислех, че само така ми се струва.
Усмихна се благо. Приличаше на образ от приказка, от икона.
-Погледни го.-рече уверено-Няма значение на колко години съм. Безсмъртното влечение няма възраст. Страстите не остаряват, те са сили, те са начала и не са в тялото, а влияят върху тялото така както слънчевите изригвания и магнитните бури му влияят. Мислех да го изрисувам със сцени на лов на глигани, беше подходящо, но ръцете ми започнаха да правят друго. Тези антични образи биха били кич, ако глинената материя на това живо глинено същество не беше ги пожелало…
-Хайде, хайде…-помъчи се да се усмихне, но го слушаше.
-Аз не изрисувах домакински съд, а татуирах едно живо същество. Една пълна красавица, домакиня, жена-трапеза, която се отдава…
-Моля те, на колко години си!
-Добре, добре. Виж телата. Всяко мускулче на тези сатири кипи в живот, свой живот, завърта се в своя собствена траектория около източника си на топлина и светлина. Сатирите не танцуват, прилича на танц, но това е еротичен контакт със земята. Вибрацията от петите им стига до магмата, до земната вагина и далеч от гората възбудени вълни олизват бреговете. Погледни бедрата на тези атлети, те са мехове на съвършената форма, от тях пият богините. Те не танцуват, но дриадите около тях изгарят в танц. Салкъмите над гърдите им не са гроздове, а зърната на техни робини – тлен на пленени от сладострастието девици. Не вино, не вино се добива от тези зърна, а блаженно проклятие и огън с аромат на пот която се стича по опашката на изплъзващата се от тялото, при опиянението си, душа. Погледни гората. Листата й са устни, зелени устни, на вечната младост. Стеблата й са прасци на разюздани Афродити.
Взе си дъх и продължи:
-Да ядеш от това гювече е не хранене, а оргия…Истинска. Екстракт от инстинкти и изтънченост. Разюздана красота. Еротика на тъждествата. Еротика тържествена като църква. Философски речник татуиран под бенката на гръдта на нимфетка…
-Какви ги говориш пред малкият!
-Докосни гювечето!-хипнотизираше я-Докосни го!
-Искам да ти го купя, но за приемлива цена. Нямам толкова пари за кухненска посуда.
Усмихна се. Гледаше доволен творбата си. Разбра, че няма да я продаде, но му беше достатъчно, че е разбрана, че е впечатлила някого, че е почувствана.
-Искам да ти сготвя в гювечето, а после ще поговорим пак.
-Но…
-Имам всички продукти. За последен път искам да обядвам в…-очите му се просълзиха, но се усмихна-Ще споделиш трапезата ми. Няма да си изкривя душата и да я нарека скромна, защото няма да е скромна. Ще видиш какви магии правя.
Направи пирует и изчезна в димове. Летеше като домашен дух из ателието – кухня – спалня – гостна – кокошарник. Режеше мръвки, жонглираше с яйца, ходеше по тавана и нарязваше салатата. Пееше, смееше се, редеше объркани заклинания, разказваше за изложбите си, за руската балерина, за френската галеристка, за внучка на Гоген която му позирала из островите. Пак започна да говори за неговите сатири и дриади, за интимните целувки на земята с протуберансите. По едно време ми се стори, че нарочно се бави, защото е сигурен, че прекрачи ли прага на последното си прибежище ще умре, а не иска да се раздели с живота. Приличаше на осъден на смърт. Разстрои ме, нищо нямаше да хапна. Накрая гювечетата бяха готови. За нас двамата в непретенциозни, почти обикновени, но нейният обяд беше във вълшебното. Стори ми се, че няма да успее да го изяде, толкова голямо беше, но предизвикателната дама имаше учудващ апетит. Още се чудя къде успя да побере толкова храна. Готвеше удивително вкусно. Рисуваше с вкусове.
-Ухае…нямам думи.-изрече с притворени от наслада очи.
Съвсем приличаше на Пиги.
-Моменто. Да отворя и виното. Пазя го от…вече съм забравил колко години. За тържествен повод.
-Слушай. Нека се разберем. Няма да ме трогнеш.
-О, разбира се. Хайде отпусни душата. Весели се. Всяка промяна е празник.
Щях да стана и да избягам, иначе щяха да ме видя, че плача.
-Ти защо приличаш на буреносен облак.-смъмри ме с усмивка-Животът е красив като изрисувано гювече…
-Вкусно е.-рече тя и започна да маха с лъжицата като, че ли гребеше.
Наистина беше много вкусно. Лъжицата й искърца.
-Ето, виж, не е съвършен съдът ти. Направи ми впечатление и празен. Това ръбче в средата. Като сглобен от два съда е.
-Ръбчето ли?-лицето му доби загадъчен израз-Това е гребенчето по което оставят енергийни заряди от всяко едно ядене.
-Фантазьор!-рече му с възхищение.-И е някак грубо отвътре. Цялото е в ситни вдлъбнатинки.
-Като пещера. По същата причина като гребенчето съм ги оставил. Това е изкуство.
-Готвенето ти е изкуство.-гласът й звучеше почти влюбено.
Той сиеше. Радостта му изпълни и мен. С добротата си, отвори сърцето й. Тя се зарази, от красивата изработка, от красивите му думи и гостбата му. Това вече беше различна жена. Не можеше да го изгони.
Вилицата и застърга дъното. Огледа се смутено. Набучи залъче и обра дъното. Второ залъче хвана в пръстите и попи последните остатъци храна. Лапна го и облиза с езиче устните си. Гювечето беше като умито. Нега се изписа по лицето й.
-Ще го купя, но кой знае колко повече не мога да ти предложа.
Усетих как потръпна, но скри огорчението си.
И аз скрих своето, а беше двойно по-голямо, защото бях огорчен и от него. Защо й го отстъпи. Бих го счупил на негово място.
Часове по-късно, успя да ме заговори. Стояхме под циментовата козирка на изоставен стадион. Очертаваше се да нощува тук, а от утре, незнам. Не му отговарях, сърдих му се, че и го отстъпи.
-Наистина ли си хвърлил единадесет месеца?
-Ох, тези хемароиди…
-Кажи! Чуваш ли ме, не е честно.
-Животът е като изрисувано гювече…
-Стига! Не си интересен.
-Единадесет месеца го изписвах, но знаеш ли. Моделирах го за няколко часа. Гювечето е отливка на кльощавия ми задник. Ей това е. Свалих си гащите. Седнах в глината й се получи. После отвън трябваше малко да го оформя да прилича на гювече…
Сетих се за “гребенчето” в средата което събирало енергията. Като в кинокадър изникна момента как обира със залъче храната, а после облизма устните си…
И не можех да си взема дъх от смях.
cefules

6.02.2011 г.

Сърцето ми ще остане при теб



Казах й, че не можем да останем заедно.


Изгледа ме, за да се увери, че не се шегувам и кимна.

Учуди ме, не се наложи да давам обяснения. Не направи и кратък театър както очаквах. Месец бяхме заедно. Посвещаваше ми на ден по пет любовни стиха. Нощем се опитваше сама да извърши това, което три порно актриси заедно се затрудняват и почти го постигаше. Изруси се само защото си мислеше, че харесвам повече русите. Една сутрин както беше гола, обу обувките си, постави телефона си на плочката в банята и няколко пъти заби токче в него, за да не я отнеме някой и за секунда от мен. При излизане или се притискаше плътно в мен, или не пускаше ръката ми. Отпущаше глава на рамото ми. Седнехме ли някъде, плъзгаше ръка по бедрото ми или се събуваше и го правеше със стъпало. Казвах й, че е откачена, а тя се давеше от смях и ми отвръщаше, че е луда от щастие. Трогваше ме и отчайваше. Да се преструваше, не се преструваше. Вярваше си, изглеждаше щастлива. Трябваше да съм щастлив и аз. Красива беше и емоционална, готова на всичко за мен. Сексапилна, игрива, с кипящо въображение.

Трудно щях да й дам обяснение, ако ми го беше поискала. Не го направи. Не се разплака. Не се намръщи дори. Потъна за кратко в себе си. После отнесено се усмихна. Имаше печал в усмивката й и за миг я направи толкова красива, че щях да падна в краката й и да започна да се държа с нея така както тя с мен. Стиснах устни, за да не кажа някоя излишна дума. Забелязах, че и тя стиска своите. Накрая не издържа и рече:

- Има сърца, които са едно за друго.

Изпитах още по-силно желание да си тръгне миг по-скоро и тя стана и започна да събира багажа си. Помоли ме да й запазя място във влака. Вече бях купил билет. Като й го казах, малко се разстрои. Попита ме червената или роклята с тютюнев цвят ще й отива днес повече. Зачудих се. Флиртуваше изглежда. И в двете беше прекрасна. Погледнах я през погледа на друг мъж и започнах да ревнувам от себе си. Защо я гонех?

Миг преди да си тръгне ми напомни защо. Рече ми на вратата:

- Моето сърце ще остане при теб. Ще остане при теб. Ще остане…

Стана ми и смешно и противно. Опита се да ме целуне, аз също се опитах, но това не беше от нашите целувки.

-Аз ще си тръгна, но сърцето ми ще остане при теб.

Не й вярвах разбира се. Още във влака щеше да се запознае с някого и да запълни празнината. Да му се хвърли на врата както на моя и да се държи с него така както с мен. Изпълни ме ревност и по-силна увереност, че постъпваме правилно. И аз, и тя.

Тогава я целунах истински. Скришно зад завесата я наблюдавах как се отдалечава и изчезва. Облекчение почувствах, не тежест. Около час сновях из стаята. Намерих всичките й любовни стихове, сложих ги в един плик с кратката бележка: „с това ще побъркаш гаджетата”, чудех се на кого да пратя писмото, накрая реших да напиша адреса на сестра си. Не го пуснах обаче. До пощата не стигнах. Изхвърлих писмото в контейнера заедно със забравения грим, разпилените остатъци от телефона й из банята, гуменият талисман и слънчевите очила, които останаха в чекмеджето на тоалетното шкафче. Смених си номера, макар да се съмнявах, че ще ме потърси отново и още същата вечер се обадих на една стара приятелка, с която не бяхме скъсали, а просто напоследък малко се отчуждихме. Исках просто да не чувствам липса. Нищо повече. Изненадах се, но тази, която познавах от години, сега виждах с други очи. Сравних двете, ли? Не знам, но изглеждаше някак по-действителна, по-присъствена и много по-близка отколкото ми беше преди. Чувствах се по-топло, по-спокойно с нея. Едва сега забелязах белега и на лявата ръка. Изглежда от някаква детска игра, но между палеца и показалеца имаше някаква резка и пожелах да я целуна. Попитах я откъде е? Първо се засмя и ме попита какво ме интересува, а после ми рече, че и тя е забравила. През цялата нощ остана с мен. Не я пуснах да си тръгне. На другата също. Единственият изпит, който й оставаше, за да завърши, взе след пет години. Деца нямахме, но тя имаше редица здравословни проблеми. Аз пък за близо година останах без работа. Сменихме три жилища. На няколко пъти ми се случи да забравям, че живеем другаде и да се качвам на автобус към стария адрес. Веднъж ме блъсна кола и се отървах с няколко натъртвания. За известно време се бях пропил, а сега само оплешивявам. Напълно бях забравил за другата. До една нощ, в която ми се присъни. Тя спеше до мен. Не съпругата ми. Шептеше ми в ухото:

„Сърцето ми ще остане при теб…”

Събудих се с крясък, а после започнах да се смея. Жена ми ме попита защо и й разказах онази история. Засмя се и тя. Попита ме дали съжалявам. Отвърнах й с „да”, защото се шегуваше. А после сериозен и признах, че ако не беше онази жена, може би и досега двамата щяхме да си бъдем само приятели. Съгласи се и повече не заговорихме за нея, макар веднъж да видях нейни публикувани стихове, а след това още няколко пъти я сънувах. Опитвах се да я прогоня от мислите си, но не успявах. Припознавах се, сковавах се при вида на жена приличаща на нея. Само месец, а толкова дълбоки впечатления остави. Ако не бях намерил сили да се разделим, щеше напълно да ме е обсебила. Въздъхвах, усмихвах се доволно при мисълта, че всичко е минало.

А състоянието на жена ми се влошаваше ли, влошаваше, до деня, в който сърдечната трансплантация беше неизбежна. Подходящ донор имаше. Жената загинала при катастрофа с мотоциклет се оказа същата, която ми изрече тогава:

- Сърцето ми ще остане при теб!


cefulesteven

4.02.2011 г.

Грешен и безмислен



Абсолютно луд и грешен, и тъжен. И съжаляваше и съзнаваше, че е съсипан и е съсипал.
Десният си крак загубил още на двадесет и четири на линията на една теснолинейка. Бил пиян, много пиян и заспал, разкрачен като паяк. Събудил се след дни. Преди това имал семейство. Не помнеше имената им и лицата им забравил малко след злополуката, но помнеше с подробности всички места където отсядали, всички местности из които се разхождали, цветовете и миризмите. Къде е имало счупено клонче и къде омачкана трева, къде гласа на продавачката на сандвичи бил дрезгав като мъжки, а светофара на кой кръстопът бил повреден. Акациите и липите до които и под които, те тримата яли сирене и домати. Или диня. Обичали излетите.
И бирариите в които отсядал сам, помнеше. Твърдеше, че помни всички. Не съм сигурен съмнявах ли се или не. Все пак, бирарии много, а моят човек макар умираше гълташе като съветски танк. Да си спомня всички звучи малко като приказка, но неговата памет наистина си я биваше. Помнеше името и на най-забутаното селце в което отсядал. Проверявах из карти и справочници. Ако някое не съществуваше сега, се оказваше, че по времето в което твърдеше, че го е посетил е цъфтяло и прецъфтявало, а той не помнеше само годините, но и датите. Дали е валяло и било ли е кално. Носил ли е каскет или не. Здрава ли е била обувката му и квакали ли са пръстите му в нея. Кога виното е било вкиснато. Кога в очите на поканилата го стопанка имало вина. И реките помнеше, и камъните покрай тях, брезите и пъпките им и закачените гащички по някои от клоните им. Помнеше всичко, а много беше пътувал. Цял живот.
Вярваше ми, че ще напиша книга. С цялото си сърце ми вярваше.
Слушах го и подклаждах надеждите му. Нямаше да стане, а на него не му оставаше много. На шейсет и седем приличаше на деветдесет. И много болен, но не спираше да пие и пуши. Нямаше да успея да напиша книгата. Не съм подготвен да напиша книга само от незначителни подробности.
Те са твърде голямо богатство за да бъдат конвертирано в общочовешки ценности. Твърде лично за да бъдат споделени.
Нямах душа да го сторя, но го лъжех да не тровя последните му дни.
Като го гледах, че се радва като дете се преструвах на способен. По-често черпеше той, понякога аз. Говореше с часове. Струваше ми се достатъчно да пусна един диктофон и книгата да се напише сама, но чувствах, че не бива. Нещо е надвиснало. Тягостно е и ме обезсмисля, включа ли диктофона. Изглежда този човек имаше нужда да бъде разбран, не записан или описан.
Е, не можех да го разбера!
Твърде много предизвикателства е поел. Без цел се е скитал. Разумът му е сочил север, връхчето на единствената му обувка тръгвало в северозапад. Търсил нещо си, чувствал, че търси, но не можел да разбере какво. Сам го каза.
Не било самотна майка и дете. Не. Боял се даже като срещне такива да не се окаже изгубеното му семейство. Веднъж дори се заблудил. Момчето и майка му много искали да остане. То дори се гордеело, че „мъжът на майка му” е с един крак, защото бил пират.
Намерил си работа като оксиженист. Останал седем месеца с тях, а една сутрин просто хванал произволен автобус и тръгнал.
Търсил истинското си семейство? Не. Нямало такъв филм. С двамата се чувствал добре. Много по-добре откогато и да е било. Нямало причина.
Боял си се да не го развалиш, му викам. А той не се съгласява. Даже го хваща яд, че съм се правил на големият психолог. Ръмжи ми, но вика още бира.
Не, не търсил тези които забравил. Твърде често започна да го повтаря. Твърде често.
Но продължаваше своята история през планини и реки, градове и села, арести и болници. Веднъж спал и в зоологическата градина.
Настанил се в една празна клетка с пълна бутилка. Събудил го на следващият ден смеха на няколко дечурлига. И малко преди служителите да го изведат видял, че на клетката пише: „хиеновидно куче”
Посрещан бил, и гонен. По-често посрещан.
Печелил симпатии. Не се и съмнявах. Имаше дар. И моите спечели.
Печелил симпатии защото бил идиот и негодник. Безсмислено се терзаеше.
Усетих как да го накарам да спре с излишните си самообвинения. Заговарях любопитно за следващото място. И той започваше да описва. Зачервяваше се и се разтреперваше. Чувах първи и за последно това което се е събирало в него и е искал да излее.
„Не знам с какво ме влечеше посоката. Но ме влечеше. Именно – влечеше. Прилича на вълнение пред киносалон когато остават минути до началото на филм който си чакал с месеци. И все пак е различно вълнение. Различно е и от вълнението при среща с жена. Знаеш ли, аз съм бил желан. Въпреки крака. Желан, сигурно и обичан…Но после идваше вълнението. Нали ти казах, различно е. Не знам защо и накъде ме водеше. Знаех, че ще има нови хора на които да разказвам стари преживелици. Приятно е, много е приятно това. Но не…имаше и нещо друго. Вървях…И не разбирах. И няма да разбера. Ще напишеш ли книгата?”
Гаснеше преди да купя огромната карта. Залепих я на стената със скоч и отбелязах всичките ми описани места.
Дъхът ми секна.
Свързах точките.
Получаваше се едно огромно стилизирано сърце.
Като тези на Велентинките.
Едно огромно сърце.
Щеше да се зарадва. Повече отколкото, ако видеше книгата.
И колкото и да беше късно дълго тропах по вратата.
Но същата вечер беше починал.
 
cefulesteven

2.02.2011 г.

Ще нарисувам тъжен човек

 

Ще нарисувам един много тъжен човек. Само дано не мърда много. Не ми се вярва, потънал е, не в себе си. В себе си не е тъжно, в себе си е странно, непознато, понякога плашещо, но тъжно не е. Той не е в себе си, а в проблемите си, над повечето няма влияние. Не може да разреши. Тоест свободен е единствено да забрави, а не смее. За да не мине за безотговорен. Пред съпругата си и леля си. Двете подрастващи. На едната й е дошъл вече цикълът, на другата – не. Пред групата дружки с които се събират в определен ден от седмицата на чашка в кръчма с либерални цени, поръчват си по едно, а после доливат от бутилки скрити по джобовете, а ако не го правят е защото се боят от взаимната си критика.
Унася го ритмичното потропване на влака, а аз скицирам. Чудя се откъде ми хрумват тези неща за него. Не го познавам, а е възможно всичко това което си помислих, за него да е като красив сън. Нещо което липсва в живота му. Няма семейство. Няма къде да се завърне, дори.
Уморена ирония има под лицевите мускули. Разбирам от изражения, а колко различни успях да видя. Седем скицника ми са пълни. Ще имам да рисувам с години. Толкова усмирени ярости видях, страсти дъвкани, изхабени. Изписани като пародия за себе си. Умъртвяване на заложеното личностно за да живее приемливото.
Не вярвах, че ще видя най-тъжното изражение вън.
За да отърва казарма се направих на луд. Не ми беше необходимо много старание. Спрях да рисувам. Достатъчно ми бе. Не се преструвах на враждебен, нито че вярвам във фантазиите си, повечето от които страшни или най-малко подтискащи. Взех да пия много и да се държа както не умея. Ръката ми желаеше образите си и те желаеха ръката ми. Напираха в главата ми цветове маеше ми се свят от тях. Желаеха ме, а аз не ги отприщвах.
Много моменти ми се губят.
Образи реални и образи желани преливаха един в друг.
Знаех, че лекарите са ме подлагали на тестове.
Само, че аз симулирах, но не съвсем.
Повечето време прекарах в остро отделение. Извън правилника беше, но винаги успявах да се сдобия с молив. Известна част от времето бях дрогиран от лекарства, а другата от вдъхновението което можех вече да проявя.
Плавах в море от модели. Млади и стари. Изверги и светци. Истории от черти и бръчки. Ограничени и нечовешки интелигентни. Дръзки грешници и смирени до загуба на инстинкт за самосъхранение. Разюздани и подтиснати. Някои съвсем нормални, даже прекалено устойчиви, за които се чудех, разпитвах и не разбирах защо са тук.
Болката зад тези стени е несравнима. Чувството за хумор неповторимо. Усмивки има и смях, те са толкова различни от останалото. Идат някъде от дъното на душата. Там където е останало неприкосновеното и където още е богът на веселието.
По-лесно ми е да нарисувам този смях отколкото с думи да го опиша.
Бликане от недра. Автоеротика на високо духовно равнище. Освобождаване на натрупана до разрушително енергия. Оргазъм, а не смях. Свръхсексуален оргазъм. Гейзер. След него отново болка, болка, болка. До следващото натрупване, до следващият смях. Не знаех, че е толкова красива и удивен рисувах, рисувах, рисувах.
И когато бях на свободен режим не излизах. Рядко ходих и до кафето, а трябва да ви кажа, че от лекарствата, ужасно му се спи на човек, въпреки, че тогава пиех слаби.
Взех да излизам с нежелание, накрая. Вече беше време да ме изпишат. Не можех да прекарам цял живот тук. Всъщност можех и пет, но щяха да минат незабелязано както мина незабелязано почти година.
Сега съм с диагноза, пенсия, а свободата ме посрещна с нови ухания и трепети.
Чувствам се прекрасно. Мама не ме очаква. Сигурно ще се разреве. Рядко имаше възможност да идва на свиждане, а в отпуски не исках да излизам. Не съм я виждал с месеци. Колко бяха? Не помня.
Не очаквах във влака да видя по-тъжно изражение от най-тъжното по време на целият ми престой. Не характера претегля към себе си чертите му, а земната гравитация. Всичко се стреми към снижаване и равенство с обгорените от препарати, треви.
На този битието му е определило съзнанието и е спрял да мисли, че съществува.
Хващам израза. Молива изкривява линии както гласът се изкривява от плач.
В този човек е натрупан с тонове.
Вътрешно ридае, иска да изкрещи, а дреме. Знае, че е излишно, че ще се намерят идеолози, квартални шамани, интернет – булдози, комшии, колеги и всякакви вождове, които ще го сринат, кажат му, че не чувства правилно, размажат го напълно. Малко му трябва, а ако още е на крака ще влезе там откъдето излизам.
Разбирам, че няма опасност за него. Той не знае, че чувства това. Не вярва, че може да чувства това което чувства. На пет милиметра и пет светлинни години е от чувствата си.
Сега разбирам защо толкова тъжно е било тъжното. Той е отчужден от себе си. Не се допират реалностите му. Вътре е скъсано с вън. Съкровено с изказ. Себе си с това което правото ти позволява да имаш от себе си.
Жалка картинка и толкова! Не мога да го обясня, плета се в думи. Ще я нарисувам и толкова. Вратата се отваря. Полицаи. Викат ме.
Следвам ги. Разкарват ме през пет вагона в шести. В купето има още, и кондукторите са там. Проверяват нещо по документите ми и билета ми. Не ги гледам в лицата. Противно ми е. Сърцето ми скача. Виждам се прибран след първият час свобода от лудница в ареста.
Грешка се оказва. Няма извинения. На мен пък ми се струва, че са се забавлявали. Още има беше много забавно. От очите им да потекат сълзи от смях. Иде ми да кресна:
„Не ви ли е срам. Не виждате ли, че съм болен човек.”
Май не съм толкова луд. Не го правя. Треса се от гняв ли, от страх ли. Не знам.
Връщам се при моят модел.
Съзерцавам го около минута.
Като него ли ще стана. Толкова тъжен. Толкова.
Търся скицника и молива. Трябваше да са на масичката. Тъкмо да го разсъня и да го попитам, забелязвам, че това е друг човек.
Аз, художникът – портретист, се бях припознал. Толкова идентичен беше израза.
„Сигурно са братя. Не се понасят и пътуват в различни купета, за да не се разстройват един на друг с физиономиите си.”
Всъщност изобщо не си приличат, но това изражение.
Влизам в купето колкото да си взема скицника.
Вече пристигам.
Слизам на гарата и виждам стотици със същото изражение.

cefulesteven

30.01.2011 г.

Каква бубулечка


Представлява голямо усилие да сваля маската си. Трябва около час да се изкачвам по много хлъзгава и тясна пътека. Понякога забивам нокти за да не се свлека обратно в залата с лостовете за управление. Пътеката често е затрупана със секреции, остатъци от храна, размекнали се субстанции от маската. Затъвам в калта и ми коства огромни физически усилия да стигна до края й. Тогава излизам от ноздрата на маската, скачам на масата пред която съм сложил да седне маската. С нейната ръка съм запалил свещ и една цигара. Размерът на цигарата е почти колкото моят. Прегръщам я с две ръце, заравям лице във филтъра. Поемам си колкото мога от дима и се замайвам. После гледам маската от страни. Тя е съвсем свободна без мен. Може да се каже, че даже й е по-добре. Обикновено я напускам когато е с някоя госпожица. Рядко избраниците са мои, а и маската ми често отблъсква тези които харесвам. Усещат, че това което им говори, което ги е докоснало или са целунали не е истинско. Кое ли е истинско, мислят си някои от тях и приемат изкуственото ми същество, но други се отвращават от него. На повечето обаче то се харесва и как е възможно да не се харесва. Творил съм го четиридесет и пет години, от физиологичен материал с които разполагам с преизлишък. Изтънчвал съм го, градил съм мускулите му, изпъкването на жиличките по тях, дебелината и чувствителността на кожата, цвета и изразителноста с която отразява светлината, мъха по нея, капките и аромата им, невидимите за окото русла по които се спущат струиките пот. Години съм се занимавал със скулите на маската, с усмивката й, с плътността на устните, с бръчиците с които изписват този характер който желая тя да открие. Още по-трудоемко беше с ретините. Трябваше да ги оцветя, да им предам израз чрез светлини, да могат да изразят учудване и фина насмешка, лека боязън и възбуда, изпитателна риторичност и въпросителна строгост, творческа отнесеност и интелигентност която може да се приеме от събеседника без чувство за комплекс. Вградих полутонове на топъл темперамент, лек вкус на горчилка от живота, защото беше моден. Може би винаги е бил моден, Сложих малко и кисела ирония. Още като съм свободен работя над очите. Страх ме е да не ги разваля и да не мога да надничам от тях. Започнах работата над маската още от малък. Исках тя да прилича на кинозведа която вече съм забравил, но ми е бил любим героя в който се е вселила, после вкусът ми се е изменил или съм харесал повече от този герой друг. Маската растеше, но тъй като използвах материала от който трябваше да градя себе си, аз ставах по-малък. Научих я да бъде послушна, да казва това което знам, че е полезно за нея, а не това което и харесва. Да избира приятели според това мога ли да взема от тях нещо за градежа й, а не според предпочетанията й. Отдавна не използвах за модел героите от приключенските филми, а един обобщен образ. Сложен до абстрактност. Не трябваше да има черти, а да поема чертите на всекиго когото пожелае. Да ги отразява и създава чувство за близост. Направих образ който се вместваше във всяка общност който добре се разбираше и от каруцарите в най-занемарените квартални кръчми и от суетните символи в светските хроники. Работих усилено по програмирането му.Натъпках го с полезни знания и умения, направих го способен, лесно преспособим, функционален. Далеч бях от шедьовъра чувствах го. Не знаех какво исках от него, но щях да го постигна. Затова и излизах вечер от него колкото и физически усилия да ми костваше. Оглеждах го от страни. Пресмятах, анализирах, медитирах, просих от висши сили вдъхновение, критикувах творбата оглеждайки я от всички страни. Оправдавах тази или онази грешка, макар вътрешно вече бях решил да ги отстраня. Мога да кажа, че лично на мен маската ми свиваше сърцето. Отвращаваше ме даже, но какво съм аз спрямо преценката на стотиците хора спрямо които я бях изработил и които я харесваха. Нещо обаче все още и липстваше. Свои собствен живот може би. Скулите бяха съвършени, но приличаха на пласмласови. Изразителността на погледа напомняше панаирджийски светлини, липстваше дълбочина. Може би когато съм вътре в нея е различно? Може би. Твърде вероятно. Допрях пак лице до филтъра от дима ми олекна, погледнах я през синята пелина. Стоеше в сумрака спокойна, фигурата изразяваше увереност, вдигнатото в лека насмешка крайче на устните пак ме изпълни с гордост. Колко много казваше този незабележим детаил на творбата ми, какво познание на живота откриваше. Бенките бе жив каприз, че сложих, а белега до едното око модно подражание, но бръчиците замазах добре. Истинската възраст на материала не може да се узнае. Изглежда по-млад с деситилетие. Дали изкуствената възраст не предава чувството за изкуственост. Може би, ще трябва да открия пак бръчките. Не, не и не. Има нещо в тази маска което не ми харесва. Трябва да го открия и да го променя и докато не го открия няма да се прибирам. Беше след полунощ когато телефона иззвъня. Маската заговори мило. Използваше думи от които разбрах, че говори с жена. Не се досетих веднага коя е. Не бях доволен, че я покани. Мислех тази нощ да открия грешката си, а сега щяха да ме разсеят.
Учудих се много, но не познавах жената. Как беше възможно. Недоумявах. Да съм заспал. Не, аз спя само когато спи и маската. Без мен тя не може да е будна. Без моето съзнание тя не може да прави сложни движения. Нима се е освободила от волята ми…
Не, не беше възможно. Още утре ще я заведа на прегледи при психиатър.
Прегърнаха се с жената. Смяха се, говореха си глупости. Беше твърде млада и изрусена. Не беше мой тип, а също не допадаше и на маската. Не знам какво ги беше открил в нея. Приближих се да я изуча и тогава тя изписка:
-Каква буболечка!
Маската грабна една книга и ме размаза на масата.
Докато агонизирах разбрах какво и е липствало за да бъде жива. Трябвало е да ме убие.

26.01.2011 г.

Самодивска носия







Спеше на задната седалка и приличаше на кибритена кутийка. Пълна с опустошение и спасителна топлина. Как беше минал месеца, нима беше минал. Връщахме ли се надолу към града си, улиците и дома си или сънувахме? Имахме ли изобщо дом или си го измисляхме, а досега сме живели из шумите, иглолистните гори и скалите? Сигурни ли бяхме, че изобщо искахме да се върнем? Не смеех да пусна радиото, не за да не я събудя, а защото щях с едно движение да осъществя контакта от цивилизацията. Нямаше да го понеса. Нека стане бавно, нека да свърши зеленият сън и да пожелаем да бъдем в световното. Не може да не ни липсва. Отслабнали сме, раздрани сме целите, нахапани от насекоми, не сме никак чисти и кожите ни сърбят. Синееха отоци навсякъде по телата ни. Косите ни бяха мръсни и сплъстени. Реката колкото и чиста да беше не бе достатъчна за хигиената ни.
Размърда се.
Първо изхвърлихме билетите за Бурса, подарени от родителите й. На кой му хрумна и защо, не помня. Отказахме се и от Атина, била там на абитуриентският й бал. Затърсихме из туристическите проспекти туроператор за луната, но като не открихме метнахме в кошчето до билетите за Бурса и туристическите проспекти.
Видя ни се много забавно и изхвърлихме и плажните масла и пътните карти. Едва не изхвърлихме и личните си документи, но те ни бяха скъпи. Все пак удостоверяваха, че вече сме съпруг и съпруга.
Качихме се на колата и…без посока. Преди месеци наводнения и порои бяха направили големи поразии и липсваха насочващи табели. Много бяха поставени неправилно. Други разместени така, че вместо да насочат объркваха повече. Когато тръгнахме по планинските криволици изгубихме чувство за реалност. Намерихме гората която не търсихме. И месеца мина като денонощие.
Освободихме напълно дивите си зверове. Пиехме нощем от луната. Така наричахме ритуала когато докосвахме устни до лунното отражение в езерото. В началото сърбежите от ухапванията на насекомите ни пречеха да се съблечем напълно, но свикнахме с него, даже ни хареса. Част от любовното съприкосновение с природата и от забравата. Видяхме и една мечка, но тя още имаше халка на носа. Вероятно освободена танцьорка. Избяга бързо като ни видя, помислила ни е за животни. Беше седмият или осмият ден. Вече не помня. Всичко е размазано. То беше сън, а сега бяхме уморени. Тя спеше, а и аз мечтаех вече за момента в който ще легне в белите чаршафи.
Табелата на селцето в което навлязохме беше отнесена. Още беше много рано, но една вестникарска барака вече отворена. Момичето с цигарата и димящото кафе ми подаде сънено исканият ежедневник и в следващият миг се съживи:
-Хей! Видях момичето, видях. Купи й, заслужава го, чуваш ли ме. Купи й.
Планинската козичка имаше странен диалект. Зачудих се какъв е и не се досетих.
-Подаръкът е много хубав. Виж. Чакай, чакай, затрупала съм с други списания. Ето, го. “Самодива”. В този брой има подарък самодивска носия. Седемнадесет цвята изработка. Струва колкото цялата гора. Съблечена е от нея. Не е плат, нишки дървесина, паяжина, мед и луна. Истинска самодивска носия.
Бутна списанието в ръцете ми.
Приличаше на обикновено модно списание с подарък. С красивото женско лице. Десетте съвета за любовно биле, десет непознати хорови стъпки.
Щях да я попитам няма ли списание с подарък презерватив за фавни или сим карта за караконджули, но не ми отиваше. Освен това списанието не беше чак толкова скъпо, а и роклята вътре изглеждаше хубава. Купих го и го хвърлих в жабката.
“Е, довечера ще бъдеш самодива, кибритче. Дано да съм ти купил нещо хубаво.”
Малко по късно се събуди и като й казах много се зарадва. Прегърна като дете списанието, но реши да го отвори и да види носията като се приберем.
-10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1. Включваме телефоните.
-Телефоните включени.
-10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1. Включваме радиото.
-Радиото включено…
И звучеше “Металика”.
-…4, 3…хоп, ченге.
-Край, няма какво повече да броим, вече сме в цивилизацията.
-Аз те обичам.
-И освен това конят ми е зелен.
Не излязохме повече от час от ваната и пак се чувствахме мръсни. Вечерта трябваше да я чакам половин час в колата докато най-сетне се премени в самодивската рокля, но изглеждаше чудесно. Имахме среща с едни приятели. На много от нещата не ни повярваха, но на мечката доста се посмяха, заключиха, че сме луди. Луди бяхме и пак някой ден ще го направим, ще идем в гората. Често по-късно си го повтаряхме. След девет месеца ни се роди фавнче. Напук на очакванията ми, нямаше рога и копитца. Приличаше на съвсем обикновено дете и докато се опомня и двамата заприличахме на съвсем обикновени родители. Втори път не я видях с роклята. Чудех се дали да я попитам за нея, боях се да не се окаже, че съм я измислил, че тези спомени не са от реални изживявания, а съм прочел книга или съм гледал филм или някой ми е разказал, че го е изживял и незаконно съм присвоил чуждият спомен. Не приличахме на онези двамата. Да не би да сме измислили гората? Истина ли беше. Имаше ли такава гора? Можехме ли да оцелеем сред природата? Можехме ли да пием от лунното отражение. Не разбрах кога и зададох тези въпроси. Не разбрах и защо помръкна. Просто разсъждавах на глас. Никакъв упрек, просто така, размишлявах си. По-зрели бяхме от тогава. По – топло се  обичахме. Не е нужно да пиеш от луната за да обичаш. Нито да те изядат насекомите за да живееш красиво.
-Снощи немерих списанието…-рече ми нерешително-Помниш ли, че ми купи списание с подарък. Самодивска носия.
Засмя се. Не знам защо избиха сълзи по очите й.
-Искаш ли да я облека? Не знам какво представлява, но ще ни напомни…
-Но ти нали я облече още същата вечер?
-Не, не съм я обличала. Помня много добре какво облякох тогава. Не харесвам онази рокля, но ми е подарък от сестра ти, за сватбата ни.
-Аз мислих…
-Не, не. Не съм обличала самодивската носия. Сигурно вече е минала модата й, но ще я облека.
Замислих се. Сигурно е минала модата на самодивските носии. Толкова зловещо звучи.
-Облечи я. Моля те.
-Ще ме заболи. Има планини от които се слиза веднъж. Само веднъж и тях престава да ги има.
-Има гори които напуснеш ли затварят пътеките си, завинаги.-отвърнах й с усмивка. Целунах я. Тя изтича в другата стая, чувах смеха й, звънък както някога, а когато се появи загубих представа за реалност. Май издадох възклицание или се опитах да кажа стих или се засмях, не помня. Прозорците се превърнаха в пропасти, скъса се метален нит и полетях в бездънното. Това което виждах не беше моята съпруга, а гората с нейното лице. Всички дървета и планински потоци, озъбени скали и пропасти спотайващи се в мъглите покриваха кожата й. Изпитах чувството, че съм в равнините и се взирам в нея, а тя е безкрайно голяма.  Засмя се и страховитото чувство изчезна.
Когато започна да танцува панелните стени изчезнаха или първо изчезнаха панелните стени и тогава започна да танцува, черни духове биеха прогнили дънери, дъбове държаха с хралупа бас,  леконравни флейтистки виеха клони-тела, реките с весел сопран пееха нещо шеговито, а моята любима танцуваше. Гонех я из пътеките, а пътеките оживяваха и ме заключваха в тераси с иглолистни перила от които я виждах без да мога да я доближа. Прескачах перилата, догонвах я и пак всичко се повтаряше, докато накрая я настигнах и я прегърнах. Смееше се, страните й горяха. Когато се опитах да съблека носията, наддаде стон, не от страст, а от болка и с ужас забелязах, че носията е пуснала коренчета под кожата й.
-Мислеше си, че ще е без жертви ли?-попита ме.
Очите й сълзяха:
-Съблечи ме.
Бях нежен. Много нежен, но кожата кървеше и от устните й се откъртваше стенание. Спирах, отказвах се, а тя изричаше хладно:
-Самодивите изчезват призори. А тези които са ги любели полудяват. Съблечи ме за да не ме изгубиш.
И късах, коренче по коренче, изтръгвах дивата природа, а тя кървеше.
Имах чувството, че се повтаря всичко което изживяхме през годините от онази сутрин в която купих списанието, но сега вече го осъзнавах. Осъзнавах колко я е боляло, как е свивала устни за да удържи стона който сега се откъртваше. Стискала е зъби, за да не разбера, че я боли. Преглъщала е болката докато съм изтръгвал гората й.
Спирах. 
-Направи го. Скоро ще се зазори.
И продължавах. Превръщала се е в обикновена, само и само да не изчезне при зазоряване.
Изтръгвах последните коренчета.
И когато все пак е устояла, аз гласно съжалявах за онази която би изчезнала. Би ме оставила сам и обрекла на лудостта на любеният от самодивите.
Изтръгнах последното коренче, ниско на корема й. Коренът беше дълбок. Чу се звук от скъсване. Шурна кръв и притиснах с устни раната.
Помислих, че я губя, но кръвта бързо спря. Едва тогава, за пръв път, прегърнах голата и природа.

25.01.2011 г.

Камбаната





Стана за срам. Това направи с нея. Една септемврийска нощ, мъглива като евтина кръчма, точно в три часът и тридесет минути камбаната на църквата започна да бие. Напоследък имаше строги мерки за нарушаване на нощното спокойствие и нито една дискотека не си позволяваше високи децибели, нито пък имаше дебил с достатъчно кураж да се изфука с възможностите на стереоуредбата си и каруцарският си музикален вкус. Градчето беше малко и в двата денонощни бара няколко пияници тихо медитираха, двама влюбени шумно се мляскаха, патрулката витаеше призрачна, а луната притискаше носа си в един облак за да не кихне и да бъде арестувана, като нарушител на нощното спокойствие. Сънищата в този момент бяха сладки и порочни, по-силните похърквания се чуваха на две пресечки, аз сънувах три чакала с фотоклетки на задниците да пикаят в задният двор на вилата на известна фолк изпълнителка, но историята ми не е нито за мен, нито за фолк изпълнителката, а за момичето чийто живот се промени в тази нощ.
Първо си помислих, че има война и хукнах към противовъздушното скривалище каквото нямаше. Разбрах, че много хора са си помислили същото. Камбаната биеше тежко, тревожно, раздираше се, отекваше, изливаше се душа…Чувал съм я хиляди пъти, дали беше заради тишината или пресъздаваше чувството което бушуваше в гърдите на младият мъж, но камбаната звучеше различно. По-тежко, искрено, отчаяно. Приличаше на живо същество, на ехо от безброй оратории. Побъркано, нереално звънеше. Безумно, богохулно. Брутално и любовно. Градът се събуди и повече не можа да заспи. Нарушителят се беше барикадирал, размяташе ръце и се смееше. Рецитираше “Песен на песните” и залиташе по ръба на камбанарията. Полицаите на няколко пъти подготвяха и отмениха щурм. Разпънаха се платнища, водеха се дълги преговори с него, а той слушаше ли, слушаше и изведнъж избухваше:
-Обичам я! Обичам я! Обичам я!
Няколко старици си бяха извадили кърпичките. Една припадна и пристигналата за възможно произшествие линейка трябваше да я откара в болницата. Видях тийнейджърки да залагат, ще се предаде ли или ще си размаже мозъка. Щракаха фотоапарати, по стикерите познах камерите на няколко национални телевизии. Тези са били в пълна бойна готовност. Кога сърцето на младежа заби камбанно, кога го направиха медийна звезда. Оказа се, че специалният отряд за бързо реагиране беше по-бавен от журналистите, но също пристигна. Заграчиха мегафони. До мен залозите вече скачаха.
-Ще се вразуми!
-О, не! Той е побъркан…Онази е такава смотла!
-Сигурно се прави на интересен.
-Напушил се е сигурно.
Тълпата ме блъсна и не можех да чувам какво си говореха момичетата, но общо взето се повтаряха техните думи от повечето. Имаше и интересни мнения, че момчето е третирано с психотропно оръжие, чух и това, че бил платен агент който трябвало да сее размирици, че сигнала е знак за подривна организация да действа, а името на момичето било парола. Имаше и женски въздишки от рода: “и моят някога беше такъв.”, “моят мухльо, никога не би го направил”. Чувах и гневни изблици, че този заслужава дълги години затвор, че и по-тежко наказание защото е анархист и несретник. Преговорите продължаха. На няколко пъти почти убедиха младежа да се предаде, но изведнъж избухваше пак и крещеше колко я обича…
Съжалих, че имам спешен разговор с преводачката. Беше станало време да и позвъня. После въздъхнах, но трябваше да отпътувам. Същата вечер разбрах от новините, че младежът е бил свален невредим от камбанарията и пратен в психиатрична клиника. Случило се е малко след като тръгнах. Съжалих, но не много. Щях да се разстроя повече. И сега бях разстроен.
Сърцето му беше забило силно, това беше лудостта му.
След няколко месеца го изписаха. Медикаментите го направиха по-тих и по-разумен. Една сутрин бе траял екстаза му и бе стоял на камбанарията, не само на църквата, но и на мисълта си. Повече не устоя, а историята ми оттук нататък вече не е за него, а за момичето.
В този ден тя не можа да отиде в училище. Боеше се от подигравки. Хубава беше, даже много хубава, но не и забелязвана. Свикнала беше да наблюдава и да се възхищава, да иска да се всели под кожата на по-популярна нейна връстница, да има гърдите й, да има грубоватият й речник, усмивката й която разтваря врати и кара желаните момчета да оглупеят. Свикнала беше да се облича сиво, да има сива интонация, да е безцветно нежна и да мълчи когато иска най-силно да говори. Дори в интернет където беше анонимна, харесваше да се харесва на харесваните, а не да харесва на себе си. Искаше очите й да са малко по-светли, устните малко по-широки и тесни. Знаеше, че е хубава, но не беше онази хубавица която можеше да предразположи душата й да желае открито. Леко преплиташе език когато е развълнувана, пръстите й трепереха, дланите й се изпотяваха. Пишеше писма които не пращаше. Имаше дневник чийто стари спомени редактираше. Купуваше си козметика която не ползваше и мразеше да гледа списания, защото я изпълваше пустота при вида на крещящата хубост, споделените усмивки и леконравието на птички с което и човешките души можеха весело да летят, напук на всички тежки въпроси. Свикна да бъде тихата и непретенциозната. Незабележимата и освободената от прекаленото внимание. Изведнъж всичко се преобърна. Идеше и да накаже този глупак, да го изчака да излезе от лудницата и да го издебне зад някой ъгъл с верига от велосипед. Хубаво да го нашари, да спука черепа му, да изпие мозъка му и да го накара да я целуне отзад. Идеше и да го погребе жив, да се омъжи за него, да му роди тринайсет изродчета и да се превърне в крава. Преди това й беше симпатичен, а сега го мразеше, обичаше и защото го обичаше, още повече го мразеше. Искаше й се да му отиде на свиждане в лудницата, да го целува и да му се кълне, че ще го чака или да му занесе сандвичи със стрихнин, а може би по-добре вместо майонеза да сложи лосион за задържане на еякулацията.
“Защо трябваше да го прави! Защо!”
Опасенията й се оправдаха. От този ден вниманието към нея нарасна. Объркваше я. Харесваше й. Плашеше я. Понякога я отвращаваше. Приятелките й се умножиха. Момчешките закачки също. Даде и интервю в местен вестник, беше препечатано и изопачено в национален таблоид. Прочете и такова каквото никога не бе давала. За пръв път публикуваха нейни стихове, а когато ги видя черно на бяло, нещо което не бе вярвала да се случи, изведнъж й се сториха лоши и повече никога не прописа. Хвана си от чиста суета най-желаният в училището, но бързо го остави. Разкара един сводник който се представяше за моден менаджер. Това развали отношенията й с майка й. Жената беше убедена, че дъщеря й си е провалила шанса в живота и не е имала право да се държи така с толкова изтънчен и внимателен човек, но в интерес на истината, макар и без житейски опит право беше момичето. Конфликтът им не се оказа съвсем безобиден. Не трая нито дни, нито месеци. Сдобриха се бързо, говореха си, но вече от два ръба на открила се внезапно пропаст. Отдаде се на първият си любовник, почти отчаяно. Със старите приятелки повече не си говореше. Откаченият от любов клисар зърнеше ли я от далеч отмяташе глава в друга посока и кривваше в първата странична улица. Новите приятелки бяха неискрени, а баща й малодушен човек не смееше са разсърди майка й и също се отчужди от нея. Усети и злоба и завист. За пръв път се замеси и в интриги. Загуби съня си, после надделя себе си. В една от сутрините които посрещна с отворени очи, просто реши, че новият живот й харесва. Чувстваше се пораснала, присъствена, реална. Не беше наивна, знаеше, че промяната не се дължи на нея, че просто и е даден шанс от който трябва да се възползва, защото всяко чудо трая три дни, а и връщане назад е вече невъзможно. Набра телефона на ухажора си с треперещи пръсти. Мислеше, че съзнава какво прави и не си помисли, че търси от далеч по-възрастният мъж, близостта която е изгубила.
Говореше спокойно.
Пръстите спряха да треперят.
Изпълни я възбуда. Осъзна, че за пръв път с нейните устни говори жената.
Оказа се, че мъжът знае какво иска. Използва славата й, за да вдигне сам своя имидж. През следващите три години правеше всичко възможно блясъкът й да не угасва, а той да се движи напред. Скоро тя пропя, гласа й беше компютърно модифициран, не беше неин, но на албумите стоеше името й. Появи се в телевизионна реклама. Припомни си какво е чувството за изчервяване на промоция на книжката й със старите стихове. После и двамата постигнали целите си, изчерпали докрай връзката си се разделиха тихо и кротко, без целувка, но с уважение.
Няколко години води модно предаване в частен телевизионен канал. Преди рейтинга му да падне тотално вече участваше в политиката. Оттегли се навреме, но не изгуби връзките и влиянието си.
Една сутрин обаче плака. Никой не разбра за случилото се, а и тя не го разказа, но и без друго нямаше никой да й повярва.
При едно от кратките й връщания в родният си град, навярно от каприз реши да отиде в същата църква, да запали свещ.
Погледна в камбаната с гордост. Сама беше подписала документа с който се отпущаха пари за да бъде ремонтирана камбанарията. Имаше нова камбана.
Позлатена блестеше. Аристократично. Величествено.
Започна да бие.
Гласът й беше фалшив.