Веднъж в училище, една учителка решила да подискутира със своите ученици темата за човешките взаимоотношения. Всеки споделял своите мисли, изказали се най-различни мнения - едни се подкрепяли, други се допълвали, трети си противоречали. Накрая учителката направила едно предложение на децата: - Отправям ви едно предизвикателство – казала им тя. - Вие самите да направите един експеримент, който ще ви даде незабравим житейски урок. Приемате ли? На учениците им станало интересно и всички единодушно закимали в знак на съгласие. - Обещавате ли обаче, да изпълнявате безпрекословно всичко, което ви кажа оттук нататък? И да не се отказвате по средата на експеримента? Когато учениците и тук отговорили утвърдително, учителката казала: - Искам утре всеки от вас, идвайки на училище, да донесе по една торба с картофи. Това ви е първата задача. Децата се спогледали недоумяващо и започнали да задават въпроси, но учителката отговорила, че сега повече нищо няма да им издаде. На следващата сутрин всички ученици от класа носели по една голяма торба с картофи. Като ги видяла, учителката се усмихнала: - Виждам нетърпението и любопитството в очите ви, затова минавам направо на въпроса. Вземете сега чувалчетата с картофи и ги сложете пред вас на чиновете. Аз сега ще ви раздам по една празна чанта. А от вас искам следното: да се замислите и да си спомните имената на всички хора, на които поради някаква причина сте отказали да простите за нещо, което са ви причинили. За всеки такъв човек, за който се сетите, вземете по един картоф от вашата торба, издълбайте името на този човек върху кората на картофа и го пуснете в празната чанта. Хайде направете го... И учениците се захванали да изпълняват заръките. Те усърдно прехвърляли картофи от едната чанта в другата, надписвайки на тях имената на хора, които са оставили трайни негативни спомени в тяхното съзнание. В края на часа в чантите на някои от децата имало по 4-5 картофа, но имало и такива, които били пълни почти догоре... Учениците отправили отново въпросителни погледи към учителката, питайки я какво ще следва сега. А тя отвърнала: - През следващата една седмица, където и да ходите, каквото и да правите, вие трябва да носите със себе си вашата торба с картофи. През деня - на училище, после вкъщи, на срещи с приятели, дори когато си лягате вечер, тя пак трябва да е неотлъчно до вас... Един по един се изнизали дните на седмицата. Но още с влизането на учителката в клас, учениците които стриктно били изпълнили препоръките й, започнали да се оплакват: - Много ми е трудно да мъкна навсякъде със себе си толкова тежка торба... - Тия картофи вече започнаха да миришат, от където и да мина, хората ме гледат странно и шушукат зад гърба ми... - Изморихме се вече, а и ни писна от това... - Така и не разбрахме каква беше поуката от този “експеримент”... Учителката се усмихнала: - Целта на този опит беше да ви покаже, че отказвайки да простим, ние всъщност наказваме най-вече себе си. Сами обричаме душата си да носи такъв тежък товар и така се самоизмъчваме. Мислим си, че прощавайки, ние отстъпваме пред този, който по някакъв начин ни е наранил. А всъщност истината е, че с ПРОШКАТА ние правим добро на самите СЕБЕ СИ. |
Незначителен съм, не се чувствам важен, не се чувствам добре! В едно изследване пише, че мъжът не стане ли богат и важен до 40-годишна възраст, може да смята, че не е успял в живота.
Днес един от показателите за успех е да те подслушват, а мен никой не ме подслушва и това ме отчайва. Затова реших да напиша това открито писмо, та дано някой направи нещо. Разбира се, когато си крещим с жена ми вкъщи, съседите намаляват телевизорите си и за известно време притихват в очакване да чуят нещо ново, което са изтървали в предишния скандал. Но не е същото, не ми носи удовлетворението и обществената оценка, от която имам нужда.
Какво да правя с живота си? Къде сбърках, кого ли не предадох, кого ли не излъгах, кого ли не подведох? Направих доста мръсотии на много хора в този живот и ...нищо! Продължават да не подслушват телефона ми. Е, извинявайте господа слушащи, това не е ли някакъв вид дискриминация, защо за едни може, а за други не. Като бях малко момче в режима на комунизма, постоянно ни повтаряха да сме послушни и ще успеем. Добре де, аз съм слушал едно време, сега защо никой не ми подслушва телефона? Нищо, успокоявам се с това, че има и други неудачници като мен! Ако погледнем историята на света, ще осъзнаем, че още от древни времена се е разчитало на подслушването.
Например, когато сме били Homo erektus (изправен човек) преди стотици хиляди години, спейки в пещери и колиби, е било много важно да чуеш приближаването на хищника, който идва да те консумира, и да реагираш навреме, за да сеспасиш. Тоест слушането още тогава е било животоспасяващо. С течение на времето еволюцията превръща прачовеците в човеци, а слушането в слухтене и после в подслушване. Дори Библията казва: "Когато сме в послушание и смиреномъдрие, ние изпълняваме волята на Бог и допринасяме за хармоничното израстване - Него слушайте."
Религията и нейната догматика в цял свят са основани на слушането. Когато се молим, също се надяваме някой да ни чуе, ами ако точно в този момент Бог не те слуша, а? По-късно, когато идианците и белите са воювали за територии, е било от изключителна важност някой съгледвач да успее да се промъкне до запаления огън през нощта и да разбере какви са плановете на врага за следващия ден. По същото време в кралски замъци, графства и княжества подслушването е била основополагаща светска политика. Разнасянето на клюки, верни и неверни сведения е било най сладката част от комуникацията въобще!
Тук-там някой си е загубвал главата на гилотината за прелюбодеяние или политическо предателство, подслушан от някой прилежен човек. Ами разузнавачите през Първата и Втората световна война нима са правили нещо друго, освен да чуват и пресяват информацията, до която са стигнали? Още в "Произходът на видовете" Чарлз Дарвин казва, че организмите предават своите качества, придобити по време на живот, на следващите поколения и така се развивали. Толкова години по-късно човечеството е в еволюционен застой. Почти всеки човек от цивилизования свят има телефон и какво става с неговия глас, с неговите думи в телефонната слушалка, къде отиват? На вятъра! Отиват при няколкото абонати, с които говорят, вместо да ги чуват всички, които пожелаят. По този начин всеки човек ще осмисли живота си, защото ще знае, че той или тя са важни и нужни не на 5-6 човека, а на милиони! Моята молба и идея е такава: нека обединят усилията си всички джиесем оператори в България и да открият услуга за подслушване, нека всеки, който поиска, да може да подслуша когото и да е на територията на България. По този начин всеки ще се почувства значим, нужен и обичан! Така ще има много по-малко тайни, престъпността ще намалее рязко и изневерите също! И не само аз, целият български народ има нужда от високо самочувствие!
Послепис. Дори и веднъж седмично да чувам пращене в слушалките, ще знам, че някой някъде мисли за мен! Благодаря предварително!
Пиер Петров