Великденските яйца
Веднъж един мъдрец бил поканен при многолюдно семейство за Великден. На масата имало кошница с разноцветни яйца.
– Вижте колко са хубави яйцата! -рекъл той – Най- различни цветове…И хората са като яйцата.
– А защо са хубави?- попитала стопанката на къщата, очаквайки да бъде похвалена.
– Чрез страдание. Бог ги е варил в купела с вряла истина, боядисвал ги е с поучения и тъй душите са се пречистили и засветили като тези на трапезата.Но не всички- едни останали недосварени, други се счупили…
През това време децата започнали да се чукат с яйцата.
– Вижте ги тези малките! Те знаят една истина.
– Каква е тя?- запитал бащата – Та те са още неузрели за мъдрост!
Мъдрецът разчупил едно яйце и показал жълтъка.
- Ето това е истината! Независимо как изглеждаме отвън- червени, сини, жълти- да запазим сърцевината си чиста. Защото тя е най-скъпата и съкровена връзка с Отца.
- Но нали все пак яйцата ще бъдат изядени? – възразил бащата.
През това време най-малкото дете заплакало, тъй като батковците му счупили яйцето. Мъдрецът взел своето яйце и го подал на малкия.
– Мъдростта е да даваш.- отвърнал той.- Да даваш от сърцевината си, без да дириш сметка колко от жълтъка е останало. И тъй да обичаш ближния както Исус бе казал на учениците си. Тъй отпечатъка от доброто ще остане в сърцето на ближния.
Тъй мъдрецът посял словото Божие на светия празник на Възкресението.
Орел и раковина
В началото на времето, когато Бог току-що бил слепил човека от глина, го попитал какъв иска да бъде. Човекът бил неопитен и не знаел как да отговори на въпроса. Тогава Господ хванал човека за ръка и го повел към развълнуваното море.
Там, в един закътан залив, Бог му показал красиви раковини, лежащи на дъното. "Ако искаш можеш да избереш живота на раковина. Ще се намираш на дъното, обкръжен от милион такива като теб. Ще се храниш само с това, което ти носи топлото течение. Всеки твой ден ще прилича на предишния и животът ти ще протече без риск и сътресения. Няма да те вълнуват нито победи, нито поражения. Цял живот ще лежиш на дъното, отваряйки и затваряйки крилата на дома си."
След като показал на човека сития живот на раковината, Бог го повел към заснежените планини. И там му посочил гнездото на орел. "Ако искаш можеш да си избереш и такъв живот. Ще можеш да летиш в небето и да достигаш недостъпни за другите върхове. Там ще срещаш малко такива като себе си. Бидейки орел, сам ще решаваш къде и как да летиш. Ще можеш да живееш както пожелаеш. Цената на такава свобода е, че нищо и никога няма да ти бъде дадено просто така. За всичко ще трябва да плащаш със сърцето си и болка. Всеки ден ще се отправяш в търсене на храна и ще я добиваш с пот и кръв."
Оттогава на земята има малко хора, избрали живота на орел и много, избрали този на раковина.
Ние не знаем цялата история
Преди много, много време в едно индианско селище живеел старец, който имал чудно красив кон. Нямало човек наоколо, който да не бил чувал за това великолепно животно. Той имал дълги, прекрасни крака и когато препускал буйно, мускулите му играели с копринен блясък.
Чул Великият Вожд за коня и изпратил пратеник да пита стареца дали не може да ги купи. Препуснал воинът до типито на стареца и скочил от коня си. Когато мокасините му докоснали земята, се вдигнал прах във всички посоки. „Старче, изпраща ме Великият вожд. Той те поздравява и пита може ли да купи коня ти?”
Старецът имал величествена осанка и благородни маниери. Помислил, помислил и казал: „Поздрави от мен Великия Вожд и му благодари за любезното предложение да купи коня ми. Този кон е мой приятел. Ние с него сме спътници. Не мога да продам своя приятел.”
И пратеникът си тръгнал.
След две седмици конят изчезнал.
Когато обитателите на селището чули, че конят го няма, всички се струпали около стареца и завикали: „О, стари човече, какво нещастие! Можеше да продадеш коня си на Великия Вожд. Сега нямаш нито кон, нито платата за него. Каква зла съдба!”
Старият човек погледнал всички с мек, благ поглед и казал: „Това не е нито зла, нито добра съдба. Не знаем цялата история. Нека просто да кажем, че конят е избягал.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях това било нещастие.
Месец по-късно конят на стария човек се върнал, следван от двадесет великолепни коня. Буйни и прекрасни били те и от ноздрите им излизали пламъци. Хората от селището изтичали при стареца: „О, старче, ти беше прав. Не беше зла съдба бягството на коня ти. На добро беше. Сега не само конят ти се върна, но имаш още двадесет прекрасни коня. Това е добра съдба!”
Старият човек поклатил бавно глава и с върховно проникновение казал: „Това не е нито добре, нито зле. Не знаем цялата история. Нека само да кажем, че конят се върна.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях да имаш двадесет прекрасни коне било голямо щастие.
Старецът имал син, който започнал да обяздва конете. Всеки ден той ставал рано, за да си върши работата. Една сутрин старецът отишъл да погледа работата му. Младият мъж се носел в грациозен тръст върху голия гръб на необязден петнист кон. Внезапно конят се хвърлил наляво, после се извъртял надясно и с яростен скок на задните си крака хвърлил младежа високо във въздуха. Момчето паднало и ме мръднало. Двата му крака били счупени.
Всички обитатели на селището се събрали и започнали да се вайкат и оплакват: „О, не! О, не! Старче, ти беше прав. Връщането на твоя кон ти донесе нещастие. Сега твоят единствен син е осакатен, със счупени крака. Кой ще се грижи за теб в твоята старост? Това е голямо нещастие.”
Старият човек се изправил и казал спокойно: „ Това не е нито нещастие, нито щастие. Нека просто да кажем, че синът ми си е счупил краката. Ние не знаем цялата история.” Хората от селището се разотишли, клатейки глави. За тях падането на момчето било голямо нещастие.
Скоро по тези земи пламнал голяма война и Великият Вожд призовал всички млади мъже в селището да се бият. Войната била дълга и изтощителна и хората знаели, че повече няма да видят децата си. И те пак се събрали около стария човек: „Старче, ти беше прав. Не е нещастие, че синът ти си счупи краката. Макар и сакат, той е с теб. Ние никога повече няма да видим синовете си. Това беше щастие за теб.” И още веднъж старият човек им казал: „Това не е щастие, нито нещастие. Ние не знаем цялата история.”
Какво можем да разберем от тази поучителна история? Има моменти, когато се чувствате като жертва и други, когато ролите са сменени. Не трябва да съдите с мерките на доброто и злото. Това, което сте преживели, не е нито хубаво, нито лошо. Просто не знаете цялата история.
Всяко преживяване, всичко, което са ви причинили или вие сте причинили на другите, е страшно важно за развитието ви. Дори лъжите ви, жестокостта и несправедливостта към другите, дори и те са много важни. И това, което криете със срам в душата си, също е много важно, защото ви е помогнало да станете това, което сте. Помнете: Нищо не е нито хубаво, нито лошо. Ние не знаем цялата история.
Моркови, яйца и кафе
Една млада жена посети майка си и й разказа за живота и трудностите, които трябва да преодолява всеки ден. За това колко е изморена да се бори с живота. Имала чувството, че в момента, в който един проблем се разреши, идва нов на негово място.
Майка й я заведе в кухнята. Напълни три тенджери с вода и ги сложи на котлона да се стоплят. Водата бързо завря. В първата майката сложи моркови, във втората яйца, а в третата смляно кафе. После отново ги върна на котлона да врят, без да каже и дума.
След десетина минути загаси огъня, отцеди морковите и ги сложи в купа, извади яйцата и тях сложи в купа, а най-накрая изля кафето в чаша. После се обърна се към дъщеря си с въпроса: „Кажи ми, какво видя?"
„Моркови, яйца и кафе" – бил отговорът на момичето. Тогава майката й каза да се приближи до морковите. Когато момичето го направи, забеляза, че морковите са меки. След това майката я помоли да вземе едно от яйцата и да счупи черупката му. Когато момичето го направи то установи, че яйцето е станало твърдо.
Най-накрая майката помоли дъщеря си да опита от кафето. Момичето се усмихна и с удоволствие опита от богатия аромат на кафето, а после попита: "Но, какво всъщност означава това, мамо?"
Тогава майка й й обясни, че всеки има различни начини да се изправи пред едно и също нещастие: врящата вода. Всеки реагира по различен начин. Първо морковите били твърди и силни, обаче врящата вода ги подчинила и ги направила меки и слаби. После яйцата, които в началото били чупливи и тънката им черупка предпазвала течността вътре, a след като престояли известно време във врящата вода, вътрешността им станала твърда. Единствено смлените кафени зърна останали себе си. След като били подчинени на врящата вода, те я променили.
„Ти от кои си? - попита майката. Когато нещастието тропа на твоята врата как реагираш ти? Какво си ти – морков, яйце или кафено зърно?"
Спомни си за това: "Кой съм аз? Дали съм морков, който изглежда силен, но става мек и губи своята сила пред болката и нещастието? Или може би яйце, което има меко сърце, но се променя, когато ситуацията се нажежи? Или съм кафено зърно, което всъщност променя топлата вода – обстоятелството, довело до неговата болка? Когато водата се стопля, то освобождава своя вкус и аромат. Ако си като кафеното зърно, когато нещата ти изглеждат най-лоши, ти ще станеш най-добрата и ще промениш ситуацията около себе си. Когато времето изглежда най-мрачно, а трудностите са най-големи, дали това не те отвежда на по-друго ниво? Как ти ръководиш бедите? Дали си морков, яйце или кафено зърно?
Можеш ли да имаш достатъчно радост, за да останеш мека, достатъчно препятствия, за да останеш твърда, достатъчно мъка, за да запазиш човешкото у себе си и достатъчно надежда, за да те направи щастлива?
Не е задължително най-щастливите хора да са непременно най-добрите. Това, което правят те, е да извадят най-доброто от себе си, когато животът постави препятствие на пътя им. Най-светлото бъдеще винаги ще е базирано на преодоляното минало. Ти не би могла да вървиш напред в живота, ако не загърбиш раните и неприятностите в миналото.
Страната на лъжиците с дълги дръжки
Един човек пътувал много. Посетил стотици знайни и незнайни страни в живота си.
Едно от пътуванията, за които си спомнял най-често, било краткото му пребиваване в Страната на дългите лъжици. Озовал се той на границата й съвсем случайно: по пътя от Увиландия за Параис имало малко отклонение към споменатата страна. И понеже обичал експериментите, поел по този път. Лъкатушещото шосе го отвело до огромна самотна къща. Като приближил до нея, забелязал, че сградата сякаш била от две пристройки: западно крило и източно крило. Паркирал колата си и отишъл до къщата. На вратата имало надпис, който гласял:
Страната на дългите лъжици
В тази малка страна има само две стаи, наречени черна и бяла. За да я обиколите, трябва да тръгнете по коридора и като стигнете там, където се разклонява, да завиете надясно, ако искате да посетите черната стая, или наляво, ако искате да посетите бялата стая.
Мъжът тръгнал по коридора и случайно завил първо надясно. Друг коридор, дълъг петдесетина метра, водел към огромна врата. Още с първите крачки той дочул воплите и стоновете, идващи от Черната стая.
За миг виковете и стенанията го накарали да се поколебае, но той решил да продължи напред. Стигнал до вратата, отворил я и влязъл.
Около огромна маса били насядали стотици хора. В средата на масата стояли най-отбраните гозби, които човек може да си представи, и въпреки че всички имали по една лъжица, за да стигнат до блюдото в центъра на масата, те умирали от глад! Причината за това била, че лъжиците – два пъти по-дълги от ръцете им, били вързани за китките им. По този начин всички можели да си вземат от храната, но никой не можел да я поднесе към устата си.
Положението било толкова отчайващо и виковете така сърцераздирателни, че мъжът се обърнал кръгом и побягнал.
Върнал се в централната част и поел по коридора вляво, към Бялата стая. Той бил съвсем същият като първия и водел до подобна врата. Единствената разлика била в това, че по него не се чували вопли и стонове. Като стигнал до вратата, пътникът натиснал дръжката и влязъл в стаята.
И тук стотици хора седели около една маса като онази в Черната стая. В средата й също стояли отбрани гозби и всички имали по една дълга лъжица, вързана за китката им.
Но тук никой не стенел и не ридаел. Никой не умирал от глад, защото си подавали храна един на друг!
Мъжът се усмихнал, извърнал се и излязъл от Бялата стая. И щом чул как вратата се хлопва, в миг се озовал като по чудо в собствената си кола на път за Параис.
