1 АПРИЛ 2010
Преди малко занесох Благата вест на бабичката дето живей в крайната къща на Горната махала, че и се е родило внуче и тя ми сипа млекце с две захарчета да ми заслади душицата.Сега съм се протегнало на едно облаче и разправям на Вятърко за онова русичкото детенце на дядовата Иванова снаха - изкарва му зъбче и много смешно си държи езичето там.А той ме люлее на пухеното облaче и раздухва насам натам перушината от бабихолиният юрган дето го изтръсква сега.Комините пушат и всичко се е сгушило като в приказка.Топличко ми става на душицата от млекцето и се удавям в спомени за едно време кога реших да се главя за ангел и дядо Боже ме поведе по Големия път сподиряйки един Вълшебник.Помните го - оня дето живее под бухлйовото дърво на вълшебната гора.Той засрещаше хората по Големия път и правеше чудеса, да им се разминат мъките.Та аз видите ли трябваше да кажа кой човек трябва да подмине.
Изпървом срещнахме една жена дето се връщаше от гробищата - синът си бе оставила там.Сълзите и се стичаха по страните, а тя даже и не вдигаше ръка да ги избърше.Аз не казах нищо.Вълшебникът махна и сълзите и станаха на маргарити.После от нейде се взе едно хубаво юначе, вдигна едно цвете и и го подаде.И.... жената се усмихна...
Тогава дедо Боже ми рече, че кога загубим някога, той живее в сълзите ни и докато не го пуснем да си отиде, той ще остане там и колчем затворим очи, ще го виждаме да ни подава ръка, а в нея - едно цвете...
И пак продължихме ние по пътя си.
Hасреща ни иде едно момиче - и то плаче.Беше загубило любовта си нейде .Аз пак не казах нищо.Вълшебникът махна с ръка и извика едно слънчево зайче да я погали.То заплете косите и и върза герданче от спомени."Любовта в душата на човека никога не си отива напълно, стига да има кой да те погали" - усмихна ми се Добрият стaрец и отминахме.
Там някъде, на един камък, от тия дето хапят по-лошо и от змии, седеше един човек и плачеше - загубил бе себе си някъде по Пътя...Аз погледнах дедо Боже и рекох:"Сега."И той спусна мъгла и Вълшебникът не го видя.Човекът си остана на крайпътния камък, а на мен ми стана мъчно за него, защото няма на тоя свят чудо дето да те спаси - просто трябва да се намериш сам."А ангелите, те за това са ангели, да могат да виждат в човешките души" - тъй ми рече дедо Боже и добави:"Хай сега иди да си починеш, че от утре ще летиш."
Ой, как ми се приспа на тая люлкааааа...............
Няма коментари:
Публикуване на коментар