Краката ми имат памет

ВЕЧЕРНА ПРИКАЗКА ........
1 ЮЛИ 2010

Краката ми имат памет. Отново ме водят по тези улици без да грешат. Редуват се абстракции от различни видове плочки, странни размери павета, асфалт, бордюри и дупки.Поели са не само тежести, но и човешките емоции, отминали върху им. Улици, по които съм била доволна, устремена, разочарована. Ходила съм и съм тичала по тях сама и не сама.
Сега вървя, но съм още при онази маса с 2 кафета, 2 различни кутии цигари, 2 запалки и задължителните вече телефони. Благодарна съм им, че не натрапват присъствието си. Не очаквам обаждане, но усещането, че може нещо да пропусна, ако оставя моя в чантата си ме изнервя. Преговарям срещата. Амбицията е да архивирам думите, жестовете, усмивките. Дешифрирам кодовете в езика на тялото и бекетовските паузи. Ръцете се оправдават с цигари. Не посягат към онези отсреща. Липса на действие, което да доведе до промяна. Нещата се случват и без да ни питат. Неволно докосване и стряскане от разтърсването. Не споделям един сън как го посрещам и ставам част от липсите му. Усмихвам се примирено, докато говорим за кризата. Седим двама полу-познати, живели вече полу-достатъчно, разменяйки вежливо полу-лъжи. Поръчваме нови кафета. Първите свършват от честото вкопчване в чашите, преглъщайки безмълвните пропасти. Преди ни делят километри. Сега са само минути. Веднъж ме пита какви са очакванията ми. Дотогава нямам. После измислям няколко хепи енда. Лесно се пишат. Задоволяват емоционалния глад, но подценяват въображението.
Прелетял е над Океана. Тук е. Взима запалката от ръката ми. Хладните му длани отнемат температурата ми. Не се съмнява в мен. Изненадва сам себе си. Кафетата се приземяват плавно от ръцете на дискретно момиче. Симпатични сме й. Още не е събрала нужния опит за да различи това нашето случване ли е или само така изглежда. Мога да спестя достатъчно думи. Той може да не ги процежда. Няма време. Не заради това, което се изнизва. Заслужаваме най-доброто. Момичето се заслушва, когато с укор обяснявам какво означава за мен простото изречение „Ще се обадя другата седмица” – плаващи графици, нервно поглеждане към телефона, вдигане на непознати номера. Пресрещам състраданието й. И тя видимо отказва да научи този чужд език, на който „зает съм” и „ще се обадя” се равняват на „а,бе, аре,бе”.
Той пали цигарата ми и въздъхва. Намества се на стола си. Говоря бързо, за да се справя с объркването. Той си сваля очилата, заблуждавайки своето. Поглежда ги и без да ги вижда, ги връща обратно на мястото им. Изкопаваме оцелелите чирепи от 2 живота. Светлината се пречупва през призмата на невинността ни. Засмивам се, когато се образуват тръпчинките му. Никой няма тръпчинки над леките подпухналости над скулите. Само той.
Прочита ме, докато сядаме. Отвличам вниманието му с новини за плоските желания и крехките постижения на подобните ни, а в същото време лазерният му поглед ме скенира. Знае за вълнението ми – ледена кожа, парещи страни, овладян глас и респектираща самоувереност. Преодолява го. Притиска ме до себе си. Не предполага, че избавяйки ме от треперенето, се сблъсквам с неговия тътен. Докосвам го с устни едва. Той ме задържа да не загубя равновесие заради токчетата.
Непроницаем , когато сяда на „масата за покер”. В останалото време се поддава на инерцията.
Пристъпва нервно. Оглежда се къде да изхвърли фаса си. Да, никога няма кошчета наблизо в този град. Убеден е, че няма да се появя. Аз се обзалагам със себе си, че ще бъде с риза, а не с дънково яке. За фотоапарата не се съмнявам. Сякаш не съзнава действителността, ако не я експонира през обектива или проектира в слово. Сега ще ме види – обикновена, а не фикция, с пришчиците по краката от каишките на чехлите и с досадните червени точици от обезкосмяването. Забелязва детайлите само, когато снима. В останалите си дейности рисува голямата картина с размаха на орлов полет.
Желаното обаждане ме стига, когато най-малко го очаквам. Казвам само ОК. Извинява се с липсата на нет. Не е това. Свиква с вибрациите на родината си. Много е привързан към нея, а е абортиран от утробата й с помощта на акушерите й.
Продължавам да се движа. От двете ми страни на каданс се сливат стари познайници – сгради, дървета.
Интернет е играта за всички възрасти. За 3 месеца подреждаме целия хаос от кървящи емоции във виртуалния свят. Покосява ме, когато отваря моя „прозорец”с реплики, предназначени за друга. Аз крещя и правя сцени. Сдобряваме се. Понякога сме в синхрон, друг път - се разминаваме. Проверките от чужди профили редуват следенето. Предпазните клапани са за всичко, което привижда ума – перверзия, насилие, меркантилност, номера. Простата епистоларност достига драматични размери. Призраците са в нас. Не се довярваме на никого. Най-малко - на себе си.
Паралелната реалност, която творим заедно заплашва да се материализира. Усилията са непрестанни. Ако единият се откаже, става безмислено. Опитваме настойчиво и двамата, но все се скатаваме в този наш заслон – кратка и непълна сушина.
Започваме от финала да пълзим предпазливо по опасния път към началото, за да се изправим в „Здравей! Как си днес?”
Придружава ме суровата му грижа. Той носи на ръце гълчащата ми нежност.
Ставаме от масата – свидетел на безумието на двама полу-самотници, които не са убили вкуса на живота с генномодифицирани подправки. Той гъделичка ухото ми с шепот: „Ще се обадя”. Улавям го с кимване: „Знам”. Обръщам се да видя дали не сме се забравили при чашите за миене и кутиите от цигари за изхвърляне. Пепелникът е пълен. Ние отново принадлежим на телефоните и запалките си.
В полезрението ми попадат момче и момиче. С нежелание се отлепят един от друг. Тя закъснява за вкъщи, тича. Догонва я неговото: „Ще се обадя”. Тя спира, обръща се, накланя глава дяволито и се провиква: „Вярвам ти!”
Те вярват. Ние знаем.
Те могат да грешат. Ние - не
Те обичат за първи път. Ние – вероятно за последен.


със съдействието на една приятелка от Л.Х.......