Едно малко човече отишло в железарския магазин и си купило кутия с едно много, много лепкаво лепило от онова, дето мирише лошо, но стегне ли, няма отлепяне.
Това бил железарски магазин от онези, селските, които са в приземния етаж на старата къща точно на кьошето на средсело, срещу училището. Вратите са стари, дървени, с олющена боя и се заключват с обикновен катинар и две халки. Магазинерът отключва катинара с парче изкривена, сплескана стоманена тел, защото отдавна е загубил ключа. Никой друг в селото не се и сеща колко е лесно да си сплескаш стоманена тел. В магазина се продават три цвята боя (бяла, черна и синя), четки с животински косъм, железни канчета и алуминиеви кръчмарски мерилки за ракия и мента „пе’десеграмки”, както и лагери за задната ос на велосипед „Балкан” (ония там, при „контрата”). ‘Щото последните често се пукат и много се търсят. В тази железария мирише на пирони и изобщо не мирише на силикон. Работното време е от осем до два. След два часá магазинерът сяда в синия си Москвич и запрашва до градчето, за да „зареди от склада” цветовете (боя), които са свършили, лагери за велосипед и понякога, по поръчка, панти за бюфет или стъкларски маджун.
А когато няма какво да се зарежда, магазинерът отива в кръчмата, която се намира в приземния етаж на къщата на отсрещното кьоше и там пие „едно пладнешко”, премерено в алуминиева мерилка, купена преди много време от неговия магазин.
А, да, малкото човече... То е любимец на селските деца и никой не знае на колко години е, но някои хлапета с развинтена фантазия казват дори, че е „ по –стар от даскала, а он е на трийсе’!”. Децата обичат малкото човече, защото то „прожектира фю’ми” в читалищния салон. Толкова е мъничък, че подскача, за да смени ролките. Машината е само една, така че по средата на всеки филм има антракт.
Малкото човече е съвсем само.
Затова то няма време да светва лампите в салона, докато сменя ролките. Кой ще ти се занимава? Докато малкото човече подскача и промушва лентата на втората половина от филма през магическите серпентини на прожекционния апарат, в тъмнината на салона юношите се целуват, а по-малките им се смеят на глас. На ум обаче и те пресмятат колко им остава, докато дойде тяхното време за целуване... Понякога, след като салонът се изпразни, малкото човече остава само и си пуска отново филма, а ако много му хареса, може дори да го гледа няколко пъти. И без това живее в крайната къща под лозята и дори лятоска в собата му е студено. В читалищния салон е по-добре. Там винаги се носи усещането за временното отсъствие на много хора, а такова едно усещане е по-поносимо от усещането за постоянното отсъствието на един само човек.
Та един ден малкото човече отишло в железарския магазин точно в осем часа сутринта и си купило една туба с онова много, много лепкаво лепило. Когато магазинерът го попитал за какво му е, то рекло: „Гледах един филм, че земята и небето се отдалечавали и като се разкъсат съвсем, ние тука ще останем без небе. Ще ида на покрива на училището, ще си залепя обувките за комина, а после ще си намажа ръцете и ще се протегна нагоре колко’ мога и ше ‘фана небето... Дано само небето още да се стига от покрива на училището, че иначе, к’ъвто съм къс, може да го не стигна.”
Магазинерът предложил на човечето вместо лепило да си вземе синя боя и да боядиса олющената ограда на бащината си къща – онази, на края на селото под лозята. Но човечето настояло на своето лепило.
А после? Ами после всичко е ясно. Човечето се качило на покрива на училището, покатерило се на шапката на най-големия комин и протегнало ръце нагоре – да провери как стоят нещата с небето. Небето, слава Богу, все още не било избягало по-високо от комина на селското училище. Малкото човече извадило бояджийска четка от джоба на дочените си гащи и намазало дебело подметките си с миризливото лепило. После оставило четката на ръба на комина и потопило в металната кутия двете си малки, мазолести ръце. Погледнало дланите си за последен път, пък се протегнало нагоре и сграбчило небето.
И ако днес поглеждате нагоре и над вас има облаци или слънце или дъжд или нещо синьо и хубаво, това значи, че малкото човече все още стои върху комина на селското училище и късичкото му тяло свързва Земята и Небето с помощта на най-здравото (макар и леко миризливо) лепило от селската железария. Автор:marcusjunius
Това бил железарски магазин от онези, селските, които са в приземния етаж на старата къща точно на кьошето на средсело, срещу училището. Вратите са стари, дървени, с олющена боя и се заключват с обикновен катинар и две халки. Магазинерът отключва катинара с парче изкривена, сплескана стоманена тел, защото отдавна е загубил ключа. Никой друг в селото не се и сеща колко е лесно да си сплескаш стоманена тел. В магазина се продават три цвята боя (бяла, черна и синя), четки с животински косъм, железни канчета и алуминиеви кръчмарски мерилки за ракия и мента „пе’десеграмки”, както и лагери за задната ос на велосипед „Балкан” (ония там, при „контрата”). ‘Щото последните често се пукат и много се търсят. В тази железария мирише на пирони и изобщо не мирише на силикон. Работното време е от осем до два. След два часá магазинерът сяда в синия си Москвич и запрашва до градчето, за да „зареди от склада” цветовете (боя), които са свършили, лагери за велосипед и понякога, по поръчка, панти за бюфет или стъкларски маджун.
А когато няма какво да се зарежда, магазинерът отива в кръчмата, която се намира в приземния етаж на къщата на отсрещното кьоше и там пие „едно пладнешко”, премерено в алуминиева мерилка, купена преди много време от неговия магазин.
А, да, малкото човече... То е любимец на селските деца и никой не знае на колко години е, но някои хлапета с развинтена фантазия казват дори, че е „ по –стар от даскала, а он е на трийсе’!”. Децата обичат малкото човече, защото то „прожектира фю’ми” в читалищния салон. Толкова е мъничък, че подскача, за да смени ролките. Машината е само една, така че по средата на всеки филм има антракт.
Малкото човече е съвсем само.
Затова то няма време да светва лампите в салона, докато сменя ролките. Кой ще ти се занимава? Докато малкото човече подскача и промушва лентата на втората половина от филма през магическите серпентини на прожекционния апарат, в тъмнината на салона юношите се целуват, а по-малките им се смеят на глас. На ум обаче и те пресмятат колко им остава, докато дойде тяхното време за целуване... Понякога, след като салонът се изпразни, малкото човече остава само и си пуска отново филма, а ако много му хареса, може дори да го гледа няколко пъти. И без това живее в крайната къща под лозята и дори лятоска в собата му е студено. В читалищния салон е по-добре. Там винаги се носи усещането за временното отсъствие на много хора, а такова едно усещане е по-поносимо от усещането за постоянното отсъствието на един само човек.
Та един ден малкото човече отишло в железарския магазин точно в осем часа сутринта и си купило една туба с онова много, много лепкаво лепило. Когато магазинерът го попитал за какво му е, то рекло: „Гледах един филм, че земята и небето се отдалечавали и като се разкъсат съвсем, ние тука ще останем без небе. Ще ида на покрива на училището, ще си залепя обувките за комина, а после ще си намажа ръцете и ще се протегна нагоре колко’ мога и ше ‘фана небето... Дано само небето още да се стига от покрива на училището, че иначе, к’ъвто съм къс, може да го не стигна.”
Магазинерът предложил на човечето вместо лепило да си вземе синя боя и да боядиса олющената ограда на бащината си къща – онази, на края на селото под лозята. Но човечето настояло на своето лепило.
А после? Ами после всичко е ясно. Човечето се качило на покрива на училището, покатерило се на шапката на най-големия комин и протегнало ръце нагоре – да провери как стоят нещата с небето. Небето, слава Богу, все още не било избягало по-високо от комина на селското училище. Малкото човече извадило бояджийска четка от джоба на дочените си гащи и намазало дебело подметките си с миризливото лепило. После оставило четката на ръба на комина и потопило в металната кутия двете си малки, мазолести ръце. Погледнало дланите си за последен път, пък се протегнало нагоре и сграбчило небето.
И ако днес поглеждате нагоре и над вас има облаци или слънце или дъжд или нещо синьо и хубаво, това значи, че малкото човече все още стои върху комина на селското училище и късичкото му тяло свързва Земята и Небето с помощта на най-здравото (макар и леко миризливо) лепило от селската железария. Автор:marcusjunius
Няма коментари:
Публикуване на коментар