Въжета

9 Март 2010

На една завързана планета, теглена из Космоса от своята по-голяма сестра, живееше Тони. Тя много приличаше на другите човечета от планетата. Но не съвсем. Като другите, тя мечтаеше да порасне, да стане силна и смела, да обиколи света и да извърши много геройства. Но май не беше съвсем като другите. Защото сърцето и - не, не точно сърцето, а нещо друго там, вътре в гърдите и, беше вързано с много въженца. Някои от тях бяха по-къси и по-тънки, други - по-дебели и по-дълги, но важното е, че бяха прозрачни и никой не можеше да ги види, нито да ги пипне. Никой не знаеше за тях. Само Тони се досещаше, че ги има, когато нещо току я дръпваше назад.
Първото въженце Тони усети, когато беше съвсем малка. Това се случи в деня, в който и омръзна да си играе с кукли. Тя посегна към книжката, която и бяха подарили, но точно тогава най-хубавата и кукла се разболя. Тя така плачеше и се превиваше, че на Тони и стана жал за нея, забрави книжката и взе куклата на ръце.
Да, всичко беше така. Но не съвсем... Едва по-късно Тони разбра, че куклата съвсем не е болна, а това е хитрост от нейна страна, за да не остава сама. Че всъщност тя държи в ръцете си най-мъничкото и най-късо въженце и когато го дръпне, Тони се връща при нея. Куклата често дърпаше въженцето и книжката дълго още си остана непрочетена. Вярно, въженцето беше тъничко, но и Тони беше малка и затова въжето я дърпаше здраво.
После се появиха и други въжета. По-дебели и по-дълги. Едно от тях привързваше Тони за къщата, в която живееше. Винаги, когато Тони искаше да я напусне, къщата и заповядваше: "Стой тук! Тук е твоя дом! Тук е твоето детство! Само тук ще бъдеш щастлива"! А когато това не помагаше и Тони решаваше все пак да замине, къщата я дръпваше за въженцето. И тя оставаше при нея. Запалваше печката, включваше телевизора, слагаше масата и си представяше далечните морета, които никога нямаше да посети.
Имаше и други въжета. Въжета дърпаха Тони и към всички хора, които я обичаха. Те не бяха много, но въжетата им бяха здрави. Съвсем като куклата, те повтаряха: "Стой при нас, не ни оставяй, без теб сме самотни"... И Тони оставаше.
Тони цял живот се бореше с въжета. Тя не можа да обиколи света и да извърши геройства. Тя се бореше с въжета.
Първо се скъса въженцето, което я вързваше за куклата. След това - по-голямото въже, което дърпаше къщата. Едно по едно се скъсаха всички други въжета..
Най-после Тони беше свободна. Тя олекна от свобода. И сигурно щеше да хвръкне... Но я болеше сърцето. Не, не точно сърцето, а онова нещо, което преди това беше вързано с въжета. Боляха я скъсаните въжета. И Тони не излетя.
Навярно все пак бе останало още едно въже - това, което я свързваше със земята.