Колапса на Големият сън

23 Март 2010

Там някога, дълбоко във Времето, когато Историята допише и последната си страница, махне уморена очилата си, разтрие нослето си на мястото където са я стягали и ги остави на бюрото, което също като библиотечните стилажи около нея е изработено от изсечената до сетен ствол Гора на идеите, там някога в онази величествена и страховита библиотека ще се чуят стъпки. Историята ще се ослуша. Лек уплах ще се изпише по посърналото й, но все още красиво лице. После ще си промърмори, че твърде много се е уморила като за последно и няма кой друг да броди в сградата преди Колапса на Големият сън.
Ще тръгне по стълбището, онова с мраморните перила и красивите орнаменти, които отдавна е престанала да забелязва. Ще се качи до третият етаж, където има малка стаичка. Ще се огледа за последно и недоволна от вида си, ще си сложи сенки над очите, дълго ще се колебае кое от осемте червила ще й стои най-добре, накрая ще затвори очи и ще избере розовото, уж произволно избрано от пръста й, но както винаги е правила, тази хитруша историята, ще се опита да заблуди себе си, самата. Добре ще е запомнила преди да затвори очи мястото на розовото червило. И когато го сложи, тя винаги сънува изгрева, на обикновена млада жена, прекарала най-нежната си нощ, с онзи в който много, много е влюбена, а този изгрев е с цвета на червилото и с вкуса на целувките, когато в тях има любов.
Ще легне в очакване на съня и ще се унесе. Пак ще чуе стъпките и пак ще си каже, че си въобразява.
„Последната съм! Не може да има друг след Историята!“
Но стъпките ще отекват все по-ясно.
„Не може да бъде!“
И тогава ще си припомни онази стара клетва.
Грозотията се хилеше и показваше два средни пръста на всички около себе си:
-Колко сте жалки! Аз ви победих, аз надделях над вас! Какво сте вие, ти Красота! Ти, онази сляпата, Любов! Ти, Истина! И ти, дърта брантийо, Историо! Вас качваха на кладите, вас разпъваха и бесеха, убиваха с камъни и посичаха. Аз повелявах на жалките хора да ви убиват…Защото така опазвах безсмъртието ви! И докато понасяхте дължимото, вие бяхте себе си, но сега аз мисля във вас, аз ви движа…Аз сега съм осъдената на смърт. И присъдата ми ще бъде изпълнена, за да възкръсна в сърцата на хората…Което беше ваша Мисия….
-Престани да театралничиш! – хладно й рече тогава Историята – Ти не си осъдена на смърт, а умираш защото си болна! Защото сама създаде болестта си, но след като повали всички ни една след друга, придобихме имунитет, а тя трябва да яде някого и й остана само ти, нейната създателка.
-Лъжеш, кранто! Погледни се на какво приличаш! Всички знаете, че ако сега ми простите, аз няма да умра. Но вие не искате. Мислите, че ще се отървете така от мен, но аз ще възкръсна, както възкръсвахте всички!
-Това не е вярно! – изрекла Истината.
Завистта млъкнала. Почувствала се слаба пред най-мразената от нея, както никога до сега.
-Ти лъжеш…-за пръв път текнали сълзи от очите на Завистта. – Кажи ми, че лъжеш.
-Не, не лъжа. Ти просто ще умреш. Защото си износена. И единствена нямаш имунна защита срещу своята болест.
-Не е вярно, ти не знаеш. И когато последната от вас умира, аз ще се върна, за да я завия в леглото. За да й напомня тази нощ в която можехте да ме опазите и с това да опазите и себе си, но вие, вие не ми простихте.
-Искам, но не мога! – рекла Истината и излязла от стаята. Любовта се замислила, но тръгнала след своята половинка Истината.
Красотата за миг станала грозна, заприличала на Завистта и показала на умиращата два средни пръста:
-Така ти се пада!
-Стига си се държала като дете. – рекла й Историята и я извела от стаята.
-Ти защо не й прости? – попитала я Красотата.
-Аз не мога без вас. – отвърнала й Историята, без да е сигурна.
Дълги векове минали. Светът наистина без Завистта се разпадал. Красотата първа недебеляла, започнала да старее, държала се глупаво.
Любовта и Истината властвали над Света и Света бил дълго щастлив, но при започналата да се изражда Красота и двете загубили божествената си съблазън и от нежни и желани се превърнали в жестоки тирани, за да опазят Света от Отегчението, което ей така, заради купона искало да ги свали от власт.
И Историята изненадала останалите, като се съюзила с него и дори му станала любовница, но с условието, че то ще вземе за съпруга Красотата.
Красотата не понася да има конкуренция, дори това да е самата История, а Отегчението е толкова суетно, че не може да устои на Историята. В борбата за вниманието на съпруга, Красотата възвърнала старата си мощ и това било края на властта на „славния й съпруг“.
Но Слънцето знае залеза си…
Всичко е суета и гонене на вятъра. Светът все пак ще се износи. И ще дойде Края, всяка ще го посрещне спокойна, освен Историята, която след като напише и последната си страница и легне, ще чуе стъпки и ще си припомни клетвата на Завистта.
„Нима Завистта ще остане последна! За това ли беше всичко!“Ще се опита да скочи от леглото и да убие с голи ръце Завистта, но съня вече ще я е унесъл, без да я е погълнал. Ще лежи скована и ще чака грозотията да й се надсмее, а може би и да я изтезава, както винаги е обичала. Вратата ще се открехне, но вместо Завистта на нея ще застане онази Сляпата: Любовта.
-Значи ти и прости…-ще бъдат последните думи на Историята и няма да има сили да каже това което с голяма радост иска още да каже:
„Знаех си, дълбоко в себе си, знаех, че ти ще останеш последната!“
Любовта ще я завие, ще я завие с онази Прошка, която ще я опази и след свършека на света, а съня ще отвори за Историята вратите към Щастието на друга реалност.