Едно мъниче

17 Март 2010

Едно мъниче дошло незнайно откъде и туп – ударило се в твърдата земя. Странно, досега било в нищото и за да оцелее, се научило да наблюдава и да прави заключения. Бързо схванало, че тук, в тези условия на Земята всичко става с помощта на Любовта, но не някаква си абстрактна любов, а грижа и внимание за всичко – към хората, растенията, животните и всички творения. Колко много красота, топлина и вълшебство имало по тази чужда земя, а трудът и усилията били основното за да имаш достъп до всичко това. Да, ама не. Някаква сила го пренесла в друга реалност на тъмнина, страх и отчаяние. Единственият начин там за оцеляване бил подчинение на силите на мрака. Такъв гняв се надигнал в неукрепналата и чиста още Душа. След известно време разбрало, че може да контролира другите чрез най-тъмните им желания и скритите им страхове. Започнало да си припомня за светлината – там откъдето дошло, но било прекалено заето с мрака. Налагало му се да се грижи за себе си и другите, които му били толкова скъпи и така безпомощни и затова се научило да бъде силно. Тогава затворило сърцето си за любовта, топлината и красотата. А и те не се виждали наоколо и затова било още по-лесно. Мъничето вече било в ада и знаело какво ръководи хората и вече не се бояло нито от тъмнината, нито от демоните. Живеело едновременно и в двата свята – този на хората – дневния и нощния – на болката и отчаянието – неговия. Толкова много сила събрало, че се втурнало да покорява всички върхове, които се изправяли пред него. Но това не били неговите сънувани върхове. Всъщност то нямало време да си създаде свои собствени и да ги види, защото все чуждите му се очертавали на хоризонта. Малкото момче започвало да се превръща в мъж, но все още не било. Плюнчело с яд изранените си колена, опитвало се да не обръща внимание на кървящите длани, но докато чакълът хрущял под босите му стъпала, раните заздравявали и то стигало поредния връх с гордост на откривател. Винаги сядало да си почине и да разгледа долината от тази височина, но никога гледката не била мечтаната. Нищо,обаче, не можело да го спре да бъде първо, макар и на чуждия връх. Понякога му ставало мъчно за тези след него и ги водело по неговите утъпкани пътеки. Все пак било успокояващо, че усилията му не отивали съвсем напразно. И веднъж решило да спре и да разбере кое е то наистина. Видяло, че хората го уважават и харесват и не само – заслушват се в думите му и го сочат за пример. Тогава силата му започнала да се надига, да го свързва със същността му, да осъзнава, че знае и може толкова много неща. За миг се заслепило от собствената си божественост без да знае, че вече като мъж трябва да извърви обратния път – към сърцата на хората. Прекрасно било да се чувстваш господар на върха, но това било толкова мимолетно, защото в този момент се откъртили няколко парчета от скалата, която изглеждала здрава. Това му припомнило, че трябва да поеме по обратния път, както и за звука на ронещия се чакъл под босите му стъпала. Този път, обаче, бил с обувки, здрави обувки, които щели да издържат многото километри, странстванията по нови земи, подгизването от водата и парещата жега. Сега започвал неговият истински път към хората или поне така си мислел. Вече знаел наистина много за тях – за явните им желания и скритите им копнежи. Спирал и помагал на всеки, който го молел за помощ. Дори се отбивал от пътя, за да повдигне някого. Пребродил много различни светове, влязъл в сърцата на много от тези, които срещал, но все нещо не стигало. Понякога, когато останел сам се сещал и на сутринта го забравял. Това бил онзи спомен за топлина, красота и създаване, които се постигали с много труд и усилия. Имало от всичко около него, но смътно усещал все още тази липса. Една нощ му се присънил ключ. Нямал понятие какво означава това. Продължавал си по своя път, но този сън мира не му давал....докато прозрял, че това е изгубеният ключ от неговото затворено сърце. Стреснал се. Толкова мъки, за да приключи с тази никому ненужна част от него. Съпротивлявал се, отричал, но ключът все си висял, ей така – в нищото и все бил пред очите му. Все още не знаел, че именно с помощта на този ключ трябвало да се върне там, откъдето е тръгнал. Силите на мрака отново го викали – този път трябвало да се пребори с тях и едновременно с това да се събере от пепелта и да се превърне в красивия феникс, когото хората очаквали за да им показва пътя и да ги води. Имал още много работа за вършене – да полети и да погали с крилата си мъртвата земя, от която да поникне животворяща красота; да стопли с дъха си замръзналите поля и там да се възцари искряща радост; да чуе гласеца в себе си и да го предаде нататък до вкочанените от страх, че има покой и надежда и отново да претвори хармонията. Накрая трябвало да кацне на своя си, създаден от него връх и да възкликне в екстаз: «Господи, успяхме заедно с Теб!».....но това били сънища, а пътят към ада – болезнено реален и самотен. Той притежавал толкова много сила. Нужно било само да я отдаде без страх на светлината и да повярва в пророческите си сънища .......и тогава да започне лекичко да набира смелост онова забравено, забравено усещане за красота, любов и създаване, които се постигали с много труд и усилия, но си заслужавало.

с помощта на Бисера Виденова