Панделка

28 АПРИЛ 2010

Бяхме недоволни и абсурдни. Мотаехме се. На градус. На скорост. В опити да не изглеждаме толкова обикновени колкото ни се струваха всички останали. Будехме се само в краен случай. Сънувахме. Искахме. Мятахме се. Боговете ни замеряха с мълнии, а на нас не ни пукаше и палехме цигари. Бяхме безопасни. Природно чисти. Събирахме ларви и ги рециклирахме. Будеха се пеперуди и осъзнаваха, че вали едва когато капките се удареха в крилата им и цялото им съдържимо се отмиеше, за да остави на показ само душите им и мършавите недохранени тела. Кръстосваха навсякъде около нас. Изпуснати, мухлясващи от влагата. Голи. Наблюдавахме как скакалците подскачат около тях, все едно бяха свидетели на велико бедствие. Дните отминаваха без да се захващат за нищо. Следобедите се сгъстяваха и се прегъваха от скука. Лишени от прегръдки, нощите се съпротивляваха. Само пуканките пукаха, спокойни за бъдещето си.

Тя го играеше непонятна. Сякаш гледаш картина на Полък. Иска ти се да проникнеш навътре, защото знаеш, че там непременно има нещо повече, но всичко в теб се оплита в тая паяжина на входа. Цялата е мъгла, и сенки, и разпилени багри, кръстосани черти, премрежен поглед… Прияжда ти се мляко с ориз като я гледаш, ама няма ресторант, който да го предлага на лентички.

Борето стоеше като парализиран когато му се усмихнеше, а аз се правех, че не ми прави впечатление, ама ми правеше. И още как ми правеше. Понеже изглеждаше страшно по нощница, която се увиваше около безкрайните й бедра като задухаше оня ноемврийски вятър. Понеже ми казваше лека нощ в 5 сутринта и поставяше ръце върху клепачите ми, за да се убеди, че разбирам за какво точно става дума. Нищо не разбирах. Не можех да спя. Никой не можеше. Дланите й, разперени над главата ми като слънчогледи, ми светеха и в най-тъмните нощи. А аз тъмни нощи имах много. Думите й бяха като балончета кислород, които се пъхаха в дробовете ми и ги зареждаха до следващата доза. Представях си глетчери с формата на език, представях си кожата й, теменуженосиня и прозрачна от студ. Бях щастлив и не бях в състояние да говоря. В сутрини като тая бях убеден, че притежавам безсмъртна душа. На нея не й липсваше наглост, смелост или каквото там, за да ме гледа в очите докато й го казвах, което не всички хора го правят. Много въобще не го могат. Физически.

Да, ама накрая тя се загледа в очите на Борето. Не в моите. Първата нощ когато ги видях ревах с глас като пълен идиот. Бях пил. Много. Тъпо се получи, че първо видях, а чак после Борето дотича да ми каже. Излизали от скоро, ама си мълчал защото не бил сигурен дали е щастлив. Не бил сигурен! В тоя момент бях страшно близо да му набия един в скапания нос. Все едно. Tова май значеше, че вече е. Свих раменe и се направих, че ми е безразлично. Нататък престанах да слушам.

Не трябваше да виждам. Очите възприемат всичко по-сложно. Запечатват го и после можеш да си го припомняш. Кинолента. Думите му разкъсваха мозъчната ми кора и забиваха палци в мекото, но бях убеден, че бяха по-безопасни. Не разбирах. Природата нямаше нужда от това, освен за да ми направи мръсно. Цветята нямаше да започнат да никнат по-бързо, нито птиците щяха да се разпеят или житото да покълва с главата надолу. Щях да избухна в тъпанарски смях. Противоестествено е да ти бъркат в скапания мозък, oсвен ако от такова нещо не може да произлезе чудо. В главата ми вървеше шибаната кинолента. На Борето не казах нищо. Само го слушах докато говореше, гледах нахилената му физиономия, стисках юмруци и псувах. Мамка ти, нали бяхме трима! Кога станахте двама? Мамка ти!

Нямаше как да не призная, че Борето беше по-добрия от нас двамата. Беше по-здрав, по-висок, по-красив и момичетата залитаха по него още от началното училище. Имаше издължено лице, ясно чело и светлокафяви подвижни очи, дръпнати под ъгъл, благодарение на който понякога изглеждаха прозрачно светли, а друг път по-черни от сърцевината на хралупа. Беше отвратително умен и много точен за малкото хора, за които му пукаше. Иначе беше изтърван идиот. Баща му беше богато копеле, а Борето му го връщаше като се опитваше да бъде само копеле. На всеки семеен празник му вдигаше скандал и двамата се запилявахме в някоя кръчма да го полеем. После се къпехме голи във фонтаните в четири часа сутринта. Казваше, че само така се съединяват разпадналите се молекули. Вярно беше. Изтръсквахме се като кучета, обличахме се и отивахме да ядем банички с айран, докато ни изсъхне косата. Когато се разделяхме аз се мятах да спя, а той продължаваше да запива някъде без мене, понеже „птиците умирали сами”. Не му пукаше особено от нищо, а и никой не се осмеляваше да му каже в лицето, че е луд като мартенски заек. Е, тва беше Борето и аз много го харесвах така, макар и не точно в оня момент.

Месец след тоя ни разговор Борето отишъл да запива и се натъкнал на някакви кретени, които се стреляли. Единият от куршумите преминал на сантиметри от шията му. Другият направо през нея. Не знам дали всичко е минало бързо. Не съм питал. Беше деня след рождения ден на баща му. Грандиозен скандал беше вдигнал!

С Борето се познавахме от „пред блока”. Като малки играехме една игра. Няколко деца си избират цветове. Едно от тях играе вълк. Вълкът идва и чука на вратата. Те питат:

- Кой е?
- Вълкът.
- Какво искаш?
- Панделка.
- Какъв цвят?

Вълкът си избира цвят. Казва розово, например. И тук не си спомням добре, обаче мисля, че ако никой не си е намислил розово, всички се изцепват "Аре, върви си по розовия път!”. И дотук с вълка. Сразен е. Прецакан. Социално унищожен. Незнам какво се случваше с него после. Обаче още помня какво е да кажеш с цяло гърло “Бе, аре хващай там…шибания розов път!” Представяте ли си?

Борето хвана шибания розов път. После аз хванах шибания розов път. Заминах. Далече. Завинаги. За вечни времена. В главата ми нямаше нищо. Никакви мисли и киноленти. Никакви глетчери и пеперуди. Просто хванах шибания розов път.

Не исках никой да ме изпраща. Никой не ме посрещна и когато се върнах. Отпразнувах го сам. Докарах си безпощаден махмурлук, който цял ден се гавреше с последните останали ми мозъчни клетки и ги караше да се гърчат предсмъртно. Беше петък. Ноември, тихо, кишаво, тревожно трепереха жиците по улиците. Не духаше силно. Беше студено. Ледът се топеше по-бързо в чашата ми, отколкото навън. По тротоарите изглеждаше мачкав и черен. Снегът свлякъл се от покривите и терасите, лежеше безпризорен и натъпкан по очертанията на улиците. Самите те, лъщяха като огледало изпод жълтеникавите оттенъци на лампите. В меките меса на града затъваха стъпките на закъснели работници. Разместваха дробовете му и той охкаше подразнен, защото не беше напълно сигурен в себе си. Бял. Черен. Бял. Черен. Бял. Мигаха светофари. Някъде като побъркани виеха сирени на линейки, а уморени таксита се влачеха в ледените коловози и ауспусите им облекчено изпускаха парата. Обикновена нощ, обикновени пътници, обикновени приказни герои.

Гледах светлините долу и целия град заедно с всички в него ми изглеждаха като шепа светулки, напъхани в огромен синкаво-черен буркан. Мислех за Борето, за нея, за това как хубавите неща неизбежно се скапват. Природа сигурно. Нямах идея защо съм се върнал. Сигурно е нямало къде другаде да отида. Тук ми беше мястото. Осемнадесети етаж. На осемнадесети етаж е върха на света! И на върха аз. С бутилка бира и димяща цигара. Малък колкото петно. Колкото по-нависоко се качиш, толкова по-малко изглежда всичко.

Не помня как ми е хрумнало, че искам да се къпя във фонтаните. Знам само, че беше нощ и тичах в снега. През зимата не пускат фонтаните, така че останах да седя на плочите до сухите тръби, докато започнах да усещам цялото си тяло сякаш е направено от стъкло. Мъчех се да си припомня играта. Какво ставаше после? Ако вълкът каже розово и има някой, който все пак си е намислил розово? Какво става? Каква беше историята?

Нямах спомен. Никакъв.

Тогава се появиха те. Борето казваше, че света е пълен с вълци и трябва да се внимава. Не бяха вълци и май не бяха и чували за нашата игра. Пет здрави, големи кучета, с оголени зъби, яки крака. Мелези някакви. С малки жълти очички и дълбоки муцуни. Бяха направили кръг. Така и не разбрах какво искаха, дали бяха гладни, ядосани, измръзнали или това беше някакъв ритуал, в който всичко живо около теб трябваше да си го получи за това, че си позволява да диша. На няколо крачки седеше скитник и гризеше хляб с нещо си. Не беше ясно дали кучетата бяха негови, но със сигурност нямаше и пръста си да мръдне за да помогне. Предвкусваше забавление.

И беше прав. Нямах и намерение да се крия или да бягам. Tака или иначе беше доста вероятно да ме нападнат в гръб. Обаче се бяха объркали. Не те бяха силните тая вечер. Аз бях силния. Аз бях вълка. Аз бях!

Хрумна ми да викна и Борето. Да се присъедини. Как да не го викна като със сигурност щеше да съжалява! Би ли пропуснал да отпразнува с мен завръщането ми? Новото ми кръщение? Хайде, копелета. Да си поиграем. Играли ли сте си с вълци?

Зъбите на едно от животните се впиха малко по-нагоре от китката ми. В зениците на скитника проблесна удоволствие, сякаш последният му залък е бил особено вкусен. Второто куче изритах съвсем в движение. Всичко се въртеше. Тогава се сетих как продължава историята. Изсмях се с глас. Скитникът сигурно окончателно ме е помислил за луд, но историята…тя продължава така. Децата питат:

- Кой е?
- Вълкът.
- Какво искаш?
- Панделка.
- Какъв цвят?

Вълкът си избира цвят. Казва розово, например.

- Колко метра?

Вълкът казва колко метра. Казва 32 например. Тогава избралият розово се върти, върти, върти, върти, върти върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти върти, върти, върти, върти, върти, върти, … Докато земята, времето, хората и вероятностите не се съберат в едно ядро и не избухнат.

Не помня много нататък. Въртях се. Ръката ми пулсираше. Бях изяден. Повърнат. Слузесто новороден. Отново бях кислородно зависим. Тя беше там някъде. Разресваше косата си, развиваше неврози, разпокъсваше облаци и се криеше в сенките на щъркеловите гнезда. В страната, в която всички котки падат по гръб. По линиите на дланта й се разхождаха мисионери и проповядваха истините за живота и смъртта. Тичах. Сам. Кръвожаден и бос. Вълците са жестоки копелета. Могат да пробягат цялата планета. Издръжливи, стегнати, мощни. Сигурно могат да бягат до смърт. Щях да настигна слънцето и да го преглътна. Да остане само луна.

Натисках звънеца на пожар. Облегнат се на дланта си, чувствах как изпадам в някакъв транс от непрестанния звук. По някое време се усетих, отместих глава и го пуснах. Мисля, че оставих кървави следи. Пръстите ми лепнеха. Беше два, три, четири през нощта. Може би спеше, може би я нямаше, може би нямаше да иска да ме види. Само дето не можех да си тръгна. Бях вкопан пред прага. Хипнотизиран от пълната луна навън, от тишината във входа, която само аз нарушавах като не преставах да натискам скапания звънец. Накрая чух трополене. И глас.

- Кой е?

Преглътнах. Кой бях, мамка му?

- Вълкът.

Е, как да не отвори човек!

Мина известно време. Мисля, че не повярва като ме видя. Дори ми се стори, че видях сълзи за момент, но трябва да е било моя си илюзия, защото когато примигах очите й си бяха съвсем сухи и вперени в мене. Мълчеше и наблюдаваше течащата от ръката ми кръв.

- Какво искаш? – попита.

Какво наистина. Земята, времето, хората и вероятностите, глетчери, мляко с ориз, кислород?

- Панделка – казах.

Стоях и чаках, а навън се съмваше и беше пълно с вълци. С обикновени пътници. С обикновени приказни герои.
И исках само да се въртя, да се въртя, да се въртя...