Работник от перона

26 АПРИЛ 2010

Влакът спря на малка гаричка. Покривът й се криеше в обагрените от есента корони на няколко стари високи липи. Пожълтелите листа блестяха ослепително под яркото слънце и пълнеха очите със златни отблясъци. В края на ливадата до гарата няколко попски круши, останали съвсем без листа, стърчаха тъжно и самотно в голотата си. Клоните им бяха отрупани с примамливи едри плодове.
Никой не слезе, само двама старци се качиха във влака. Престоят се оказа дълъг. Отегчение обхвана пътниците. Слънцето препичаше през стъклото на прозореца. Отворих го да влезе въздух в купето и надникнах навън. На перона работеше мъж в избелели дочени дрехи. Гъсти къдрави кичури коса покрива челото му над витите вежди. Работникът редеше съсредоточено тротоарни плочки по разрушения перон. Улисан в работа, той си подсвиркваше с уста, чужд за останалия свят. Личеше, че работата му доставя удоволствие. Работеше спокойно, без да се притеснява, че може да закъснее, че ще трябва да дава отчет за работата си през деня пред началници. Като го гледах ми се прииска да зарежа всичко, да скоча от вагона и да отида да редя с него плочки. Но влакът проскърца, отлепи тежко вагоните и бавно тръгна. Работникът се надигна, обърна лице към вагоните, усмихна се и размаха ръка за довиждане. На прозореца зад мен се появиха неколцина ученици. Като видяха работника на перона, един от тях рече:
- Ето го лудия. Пак ръкомаха ухилен до ушите.
Много ръце се показаха през прозорците на вагоните да отвърнат на поздрава на
младия мъж с дочените дрехи. Учениците подвикнаха обидни думи, хвърлиха по него фасове, но добрякът не им обърна внимание, премести добродушния си бистър поглед върху други пътници, които бяха отзивчиви към поздрава му. И аз вдигнах ръка, но бях закъснял – заради учениците, той вече не гледаше към мене. Едрата му фигура бързо се отдалечаваше, останала тъжно-самотна на пустия перон. На фона на безлистните, отрупани с плодове крушови дървета, с вдигната ръка, махаща за сбогом, тя излъчваше някаква скрита фаталност. Тя бе едно магическо видение, дошло от своята далечна иреалност.
Силуетът изчезна от погледа ми, стопен в синкавината на пространството. Въздушната струя от ускорението на влака подхвана мислите ми и ги разпръсна като семена в обширното поле. Отегчението се отдръпна от лицата на пътниците след тръгването на влака и след поздрава на непознатия работник.
Прибрах се в къщи в много добро настроение.
След този ден, всяка сутрин като отивах на работа и вечер като се връщах, щом влакът минеше през гаричката, отварях прозореца и с радост отвръщах на поздравите на сърцатия работник от перона.
Една сутрин него го нямаше. Перонът беше тъжен и пуст. . Подухваше вятър. Крушовите дървета стърчаха насреща останали и без плодовете си. Вятърът ги бе съборил в осланената трева на ливадата. Перонът лежеше под вагоните завършен. Нямаше кой да пожелае сега на пътниците “на добър час” и да помаха с ръка за довиждане.
През целия ден нямах настроение. Възникнаха проблеми в службата и преди да си тръгна се скарах с началника. Прибирах се в къщи подтиснат. Когато влакът спря на малката гаричка, по навик се показах на прозореца на купето и потърсих с очи човека, който посрещаше и изпращаше влаковете с усмивка, но го нямаше. От свъсеното небе закапаха едри студени капки дъжд. Побързах да вдигна стъклото. С изчезналата усмивка на работника бе изчезнала и усмивката на есента. От съседното купе чух някой от пътуващите с мене ученици да казва:
- Абе, онзи лудия, днес го няма. Свършил е работата си. Няма с кого да се занасяме сега.
“Нормалния днес смятат за луд – припомних си думите на поета и горчиво си казах. – Ех, деца, не виждате ли, че забързани в ежедневието си, забравихме да се усмихваме, забравихме как да гледаме открито хората в очите, как можем да помахаме с ръка за поздрав към непознат и да му пожелаем “на добър път”. Изведнаж си дадох сметка, че днес може би не ми вървя в работата и се скарах с началника си, защото го нямаше добрият работник да ми помаха с ръка от перона. “Навярно и времето затова се развали – си рекох. – Ще бъде добре, ако неприятностите свършат с това. Дано в къщи не ме очакват още огорчения.”

Влакът пристигна на моята гара със закъснение. Изпуснал бях автобуса.