По горещите релси

Нейде в далечината, извън кварталите се виждаше една самотна фигура, която бавно плуваше из гъстите и високи треви сред полята. Размахваше ръце, ту хващаше някое цвете или просто зеленина, изпускаше я между пръстите си и продължаваше да отива напред към далечните релси, в края на полето.
Ризата му изглеждаше разпусната, без всички закопчани копчета, ръкавите - запретнати, а панталоните му леко бяха увиснали. В малката гора край полето беше приклекнал един стар ловджия, който чистеше пушката си и просто си седеше. Надигна бавно глава и видя момчето с крайчеца на набитото си ловджийско око и отправи поглед към него. Помисли си, че човек не отива сам току-така по такива места. Нещо отвътре насилваше душата на този млад момък в полето. Момчето се спираше, поглеждаше далечните къщи и блокове, пък пак тръгваше към релсите с наведена глава, сякаш постоянно търсеше нещо завинаги изгубено. Вътрешната болка беше съсипала инак хубавия и симпатичен вид на момчето. Ловджията намръщи лицето си, сякаш слънцето грееше право в него. Заметна настрани мръсния черен парцал и постави пушката на рамото си. Чудеше се какво прави това дете на такова самотно место. Забеляза, че походката му беше бавна и някак си мъчителна, като чели изкачваше висок хълм. Хората, които виждаше ловджията на това место бяха или разни овчари, или кравари си добитъка си. Пък и някои люде просто си разхождаха кучетата. Мъжът бавно следеше и гледаше към далечния силует с все този намръщен вид. Измърмори нещо, подстана и закрачи навътре към гората като обърна гръб на момчето. Насочи се към близката рекичка, за да измие ръцете си, но хем отиваше към нея, хем поглеждаше назад през рамо. Доближи се към реката, наведе се и напръска лицето си с бистра и студена вода, за да се разведри сред жегата. Изтръска ръцете си и се върна обратно към местото, откъдето наблюдаваше зелената и жълта шир. Момчето го нямаше. Ловецът се къде е изчезнало - да ли в тревата не беше легнало, дали не беше се върнало към блоковете. Старецът се подаде бавно от гъстите широколистни дървета и се показа на открито. Ранното есенно слънце сякаш запече все по-силно. Почеса се човекът по главата и тръгна и той към релсите, където видя да седи момчето. Като се по-приближи забеляза, че момъкът беше потопил лицето си в ръцете и не помръдваше, нито издаваше звук, а зад него бледнееха изоставени складове и единични вагони на релсите, които чакаха някой да ги закачи. Ловецът се доближи по-близко и отправи въпрос към младия след като постоя незабелязан и умислен пред него:
- Да ти се намира цигара? - спокойно попита, ала момчето не отвърна, а само кимна с глава. Извади от ризата си една почти празна кутия цигари и му даде две. Ловецът отново попита:
- Измъчен ли ми се виждаш? Болен ли си?
- Болен съм, болен съм - продума тихо момчето и продължи, - ала за моята болест лек няма.
- А, няма? Я речи, аз съм бай Данчо. - с по-висок тон заприказва, в което прозираше сериозност.
- Няма, или поне не знам къде да го открия, аз пък съм Филип.
Бай Данчо остава пушката си встрани и запали една цигара. Момчето му се виждаше добър човек, чувствителен, с красива душа. Бай Данчо ги виждаше тези скрити за очите неща, които единствено се виждаха със сърцето.
- Къде са приятелите ти, Филипе? - ненатрапчиво ловджията искаше да го попита защо е сам.
- Приятелите... - бавно повтори момчето като устреми случаен поглед към хоризонта от бетонени постройки, ала не ги видя. Наведе глава към краката си и изрече, сякаш на себе си:
- Изглежда ти си единственият ми приятел в този момент.
Ловецът наблюдаваше жестовете и мимиките му и слушаше бавния глас на Филип, докато гората шумолеше, а полето мълчаливо играеше сред топлия вятър. В двете посоки на валковите релси трептяха миражите от нагорещената земя като древни духове. Момчето притвори леко очи и погледна към бай Данчо, който седеше кротко до него.
- А къде са твоите приятели? - запита Филип. Възрастният човек смръщи лицето си във въпросителна физиономия и колебливо отвърна:
- Напуснаха ме. Останах самин. Пушката е единственият ми приятел. Без нея съм нищо. - бай Данчо се усмихна леко срещу топлите лъчи на слънцето.
- Къде са отишли? - продължи да пита момчето.
- Някой от тях си отидоха от този свят, други напуснаха преди много време и тръгнаха по собствения си път. - въздъхна дълбоко и продължи, - някои неща в този свят, момче, изчезват още преди да си се сбогувал с тях.
Ловджията протегна ръце и хвана между тях една пеперуда, която прелиташе над тревата. Крилата й галеха сухите длани на ръцете му. Бай Данчо си пое въздух и рече на тежка издишка:
- Хората са като птиците - изведнъж политат и не се връщат. Но изглежда, че някой птици просто не са създадени да живеят в клетка. - загледа се дълбоко в пеперудата между пръстите си, вдигна високи ръце и ги затвори рязко към синьото и чисто небе, а жълтата пеперуда се понесе над земята. Филип я проследи с поглед, докато я изгуби и се обърна към бай Данчо:
- Смяташ ли, че някога може да се върнат? Птиците, хората?
- Смятам от първия ден, в които изчезнаха, ала ето - с всяка изминала година, бавно научаваш, че може би и няма никога да дойдат обратно при теб.
Филип прехапа долната си устна и затвори очи. Прокара ръце през косата си и продума:
- Познавах едно момиче - Елена, очите й бяха най-красивото нещо, което съм успях да видя. Клепачите й бяха като крилата на онази пеперуда, но и това момиче излетя зад хоризонта.
Ловджията издиша дим, хвърли фаса настрани и попита:
- Елена? Защо не отлетя с нея, ами крачиш по пустите поля?
Филип се усмихна едва насила и поклати глава в знак на отрицание и каза с тъга в думите си.
- Твърде късно е... но пък полята не са пусти. Ето, ти си тук.
Бай Данчо се замисли. Нещо натегна в този момент в сърцето му. Тъгата на Филип се изписа върху изражението на стареца. Знаеше, че не е късно за това момче. Знаеше, че е късно за самия него. Съзнанието му никога не е било по-чисто и ясно от този момент, някъде високо над облаците. Преглътна и реши да успокои Филип:
- Не е късно за тебе, млади друже, далеч не е късно. Ти недей се измъчва, жените идват и си заминават, истинските неща остават за цял живот около нас.
Филип изглежда не го чу какво каза накрая и произнесе на по-висок глас:
- Може би си прав, може би наистина никога не е късно, дори и за теб.
Ловджията отново преглътна тежко сякаш буца беше заседнала в сухото му гърло. "Дали наистина бе така?" - си мислеше и хвърляше безразборни погледи ту към Филип, ту към полето пред тях. Гледайки момчето, бай Данчо осъзна нещо, нещо сред полята и релсите - дори и след всичките години, споменът и болката от някогашните младини остават в душата на човека. И той обичаше едно момиче, и той имаше своята Елена - своята пеперудка. Знаеше, че всички хора с душа съжаляват за нещо, а бай Данчо се чудеше, дали съжалява, че се е влюбил в жената, която го е напуснала. Гледайки полето, ловджията искаше да стане, да прекоси тревите и да я открие пак, да й каже сбогом поне, да й каже за последен път колко е красива. Премигна на парцали и забеляза, че непознатият му млад приятел беше станал от топлите релси и стоеше пред него. Сигурно си тръгваше вече.
- Накъде водят тези линии, бай Данчо?
- Не знам, Филипе, къде искаш да ходиш пък ти сега? Тъкмо станахме приятели и ти ще отлиташ вече. Не ме гледай, че съм дърт, и аз бях някога момък като тебе.
Момчето нищо не каза, погледна старецът в очите и се усмихна. Извади от ризата си някакъв поизмачкан лист, като чели преди сто години беше писан и го постави в скута на бай Данчо и рече:
- Спомни си хубаво за мен някой път, стари приятелю. Сега ще те оставям, че дойде момент да свърша едно решение, жив или не.
Думите на Филип прозвучаха някак странно за ушите на ловджията. Старецът го погледна нагоре в очите, но и той нищо не каза, а си помисли - "Щом си рекъл, давай! Не мога да те спирам, каквото и решение да си си намислил."
Момчето обърна гръб на бездумния старик, който продължаваше да го гледа как се отдалечава от местото, където седяха двамата. Филип продължаваше да върви бавно по горещите релси, който описваха един безкраен път на мъка и надежда, а дървените стълбове с жици отстрани изглеждаха наведени към момчето, че чак превити. Бай Данчо затвори очи без да помръдва и отново се замисли:
- За всеки влак си има пътници, а за тези пътници, дето няма влак - тръгват сами по дирята му. - продума на себе си като още държите очите си затворени и постоя още така. Отвори ги и се загледа към трептящите миражи, където Филип бе изчезнал. Погледна и към полето, и към гората. Учудено, ловджията отново продума:
- Слънцето ли ме напече, това момче наистина ли го видях? Пък не съм чак толкова стар, че да ми се привиждат таквиз чудновати неща, ама как пък така изведнъж го няма. Видях го да върви ей натам. - каза си и пак се загледа към чезнещите и трептящи релси в далечината. В този момент се сети за листа, които Филип му бе дал. Поогледа се надолу, понеже си помисли, че и той е изчезнал, ала си беше там - в скута му и се поклащаше леко от ветреца. Бавно го разгърна и отново хвърли един бърз поглед към мястото, където момчето се изпари. Изведнъж разтвори широко очи, зяпна с уста и доближа листа по-близо до лицето си. Този почерк му беше познат. Седеше като ударен от гръм по сред ясно небе. Тръгна да казва нещо, ала си спомни, че Филип го нямаше и затвори плахо уста. Държеше собственото си стихотворение за любимото момиче, което някога бай Данчо беше обичал истински. Прочете няколко пъти поемата и в очите на ловджията изплува сълза, приведе се и сложи ръцете на лицето си. Спомни си за тази далечна любов, спомни си за човека, които някога е бил. Бай Данчо разбра, че бе изпуснал всички влакове в живота си, но точно в този миг на самота и тъга, той взе решение. Решение, което го превърна в друг човек. Ловджията не беше вече ловджия, старецът не беше вече старец. Това бе жив човек. На влаковите релси седеше един млад момък - беше Филип, който търсеше скъпата си Елена. Момчето надигна рязко глава, стана и изпусна стихотворението на земята. Заряза пушката, където през цялото време си седеше и хукна през зеленото поле като малко дете, което си играеше и гонеше с разтворени ръце пеперудите. Беше един човек, който бе разбрал, че само когато изгубиш всичко, си свободен да правиш всичко.