Две длани филхармония

Сутринта рано се развали колата ми, а трябваше да замина. Сега не знам къде, но тогава знаех. Постояно гледах часовника си и таксито се бавеше. Закъснявах. Сега не искам да си спомням за какво точно. Стигнах навреме в гарата, но влака имаше закъснение с близо час. Превключих се на призрачен режим, потънах в звуци, цветове и миризми. Можех да си отспя разхождайки се, пиейки бира, гледайки часовника, разписанието или разлиствайки гланцирани прелести на произволно списание. Щеше да се изтърколи бързо времето, ако не беше се появила тя. Любопитно малко същество с огромни очи и неопределим етнос. Кожата му беше смугла, но косата естествено руса, а очите светлосини. Без особено чувство за етикет кацна на саксията зад рамото ми и едната и кубинка висна на обегалката на празният стол до мен. Имаше розова връзка, не беше стегната добре и имах чувството, че ми се хили. Ако приличаше на проститутка щях да я разкарам, но с повехтялото джинсово облекло напомняше по-скоро нахална тинейджърка, а не беше. Имаше ръст и фигура на тринадесет годишна, но лицето и на жена на средна възраст. Иначе кожата на тънкото и голо краче бе опъната. Зачурулика нещо в ушите ми. Почти не я разбирах. Имаше непознат акцент, а и говореше глупости. Реших, че е туристка, вероятно от Венера и си търси сладки авантюри. Надуваше ми главата, но пък и времето течеше.
-Не се отнасяй така с един трубадур. – рече сърдито по едно време-Ти изобщо не ме чуваш.
-Къде ти е лютнята?
-Лютня. Лютня. Китара. Цигулка. Флейта. Хармоника. Сама съм си всичко. Чуй ме, аз съм музикалният инструмент, момичето мечта. Жената на жените. Алегорията на гарата, на хаоса, в който има дълбок ред. Аз съм просто глас, който можеш да чуеш. Искаш ли да ти посвиря?
Сигурно беше наркоманка.
Свали незавързаната си добре кубинка и я сложи на масата до картофките и бирата. Имаше приятно ухание. Въздъхнах, бръкнах в джоба намерих портфейла и пуснах банкнота.
-Щедро момче.-засмя се.
Допря ръце длани до ушите ми.
“Дано не ме видят дъщерите или мама. Жена ми да ме види и да умре от яд. “
Океанът идеше от далече. Четиридесет тежки ключа отвориха вратите на тридесет и осем параклиса, един затвор и един склад за неръкотворни химически съединения. Изсъска сифон на затоплена баня с пулсиращи ускорено кръвоносни съдове по теракотата, ескадрила въртолети се вдигна над вълните, бяха толкова черни, че нощта около тях изведнъж стана светла и осъзнах, че дълбоката тъмнина озарява също тъй както и източника на светлина, замая ми се свят защото се завъртях над водопад, син и бял, агонизираше пронизано с касапски нож бяло агне, трошаха се дървени подпори и се изсипваше прогнило зърно, а мишките цвърчаха ужасено, асфалта се разтапяше и шептеше с дим, воайор простенваше сладострастно. Звуците се свиха на кълбо и се търкулиха по наклон. Защракаха медни механизми, железни, сребърни. Среброкос вятър завъртя коса от рок-сцена. Заръмжаха около сто хиляди мотоциклета. Въртолетите се забиха под очните ми дъна. Океана ме глътна и шока се превърна в мелодия. Грешна и пълзяща по костите, романтична завладяваща и материализираща забравените копнения. Твърда метална мелодия с душеваден ритъм и режещо соло. Лек сантимент. Полифония, която ме извади от кожата. Станах безкрайно малък свих, се на зрънце и после се пръснах, за да се разгърна в себе си, но вече по различен.
Странницата я нямаше. Изпуснал бях влака.
Хипнотизирала ме е. Накарала ме е да чуя вътрешният ритъм. А може и да е фокус. Каква ли аудиотехника няма! Но каква беше тази композиция. Звучеше тъй класически и толкова съвременно. Защо не съм я чувал досега? Струваше ми се, че всички останали мелодии бяха фрагменти от тази и тя беше самата цялост. Продължавах да я чувам вече по-далечна, вече само въображаемо, припомнях си детайл след детайл. Изпитах усещането, че се виждам отстрани, че съм герой от видеоклипа й. Гледах се с интерес. Не знаех как ще постъпя. Ето ме, заставам пред гишето и взимам билет за град, в който според мелодията трябва да ида. Качвам се. Дръвчето пред прозореца е сложено от режисьора на клипа, така че да е пред очите ми и да е точно на мястото си. Влакът тръгва, пейзажа се размазва в тон с мелодията. Влизам в чуждо купе. Заговарям жената. Не знам точно какво казвам, не знам на какво се усмихва. Слизам от влака далеч преди гарата, за която съм си купил билет в напълно непознато място. Селището изглежда малко схлупено и тъжно. Откриват се възбуждащи планински върхове, но не към тях ме води мелодията, а към задушената от дим магистрала. Звучи с профучаващите коли, просветват като илюминации стоповете. Пробуждам се в огромен камион, кимам на огромният мъжага, който ме е качил и гълтам с огромни глътка бира от кутията. Зазоряване е, а стоя пред часовникова кула. Чувам през мелодията гларуси и от тях разбирам за месторазположението си.
Мелодията леко е утихнала. Тръгвам към чакалнята.
Съзирам сто годишен очарователен скитник с мъдро изражение, медали от бирени бутилки и брада до пъпа. В негата му изписана по лицето долавям нещо познато.
Едва тогава осъзнавам, че съм застанал пред огледална витрина.
Cefules