Градинарят

10 МАЙ 2010 "Пробемът на света е, че глупавите са самоуверени, а умните винаги се колебаят." Бъртранд Ръсел Градинарят се разхождаше между своите ябълкови дръвчета. Само тук се чувстваше спокоен и можеше да си почине от външния свят и задълженията. Жена му, децата и приятелите му се надсмиваха над неговата страст да се грижи за тази горичка. Обикновено обикаляше всички овошки, но накрая винаги заставаше пред една. Обичаше да й се любува. Тя беше първатата и в нея бе вложил достатъчно усърдие и обич. Възхищаваше се на плодовете, които раждаше и се гордееше с тях. Всяка година, когато започваха да връзват, ги оглеждаше критично и се спираше на една-единствена ябълка, на която залагаше, че ще стане съвършена – такава, каквато беше в неговата представа. Днес имаше работници, които беряха плодовете. Дочуваха се смях и подмятания. Някой си тананикаше фалшиво. Градинарят се дразнеше от вулгарния шум, който като че ли оскверняваше неговото свещено пространство, но се опитваше да остане търпелив. Ябълките бяха узрели и трябваше да бъдат обрани – нямаше друг начин. Беше отишъл, за да се увери, че неговото дръвче ще остане непокътнато, както беше заръчал. Върна се в онова - мистичното време – между залез и свечеряване. Вдигна поглед към небето. Облаците бяха с цвят на злато с много меден примес, а неогряваните от стихващото слънце – с нюанс на дългогодишна патина. Обзе го безпричинната радост на Божественото присъствие. Желанието му да се слее с красотата, за да я преживее винаги беше болезнено, но именно това страдание го правеше щастлив. Нямаше с кого да го сподели, обаче и една сълза намери своя път покрай рамката на очилата до ухото му. Изправи главата си и опита да се фокусира върху това, което сега грееше пред него – най-прекрасната и любима ябълка. Докато се наслаждаваше на цвета и формата й, предвкусваше удоволствието и затова все отлагаше съприкосновението си с нея. Беше сигурен, че моментът не е настъпил. Искаше му се да й даде още един ден. Вятърът леко полюшна листата и плодовете се размърдаха. Градинарят се сепна – не можеше точно сега Бог да му погоди този номер. Огледа се и се успокои, че не се задава буря, а е просто нежен зефир. Нужна му беше само още една нощ, а на сутринта щеше да е сбъднал мечтата си - създаването на съвършена ябълка...въпреки че не искаше да я откъсва, защото откъсната щеше да бъде просто един хубав плод. Там на дървото - между листата и клоните изглеждаше привлекателна и вечна, сякаш криеща някаква тайна. Посегна към нея и я погали, но отдръпна рязко ръката си. Нямаше нищо мистично в нея – беше същата като другите на допир. Тръгна си разочарован. Почувства се измамен и празен. Какво ли беше очаквал? Натъжи се, когато осъзна колко време е пропилял в напразни бленувания и надежди. Някога мислеше, че ако създаде нещо прекрасно, той самият ще стане като творението си. Но ето, сега беше на крачка от целта и не се радваше, нито смяташе, че е успял. Не го интересуваше мнението на хората от областта, които оценяваха по достойнство неговите ябълки и че славата му на най-добрия производител се носеше навсякъде. Градинарят беше обсебен единствено от желанието си да постигне нещо различно и уникално, а то все не се получаваше. Погледна в краката си. Една малко кривичка ябълка се беше изтъркулила до пътеката. Изрита я гневно, защото си даде сметка, че това са само някакви си ябълки, които гният и понякога са червиви. Нещо не разбираше – в мечтите му бяха Божие творение, а в действителност – толкова обикновени и...преходни. Същата вечер ябълката падна сама от клона. Нямаше повече накъде да зрее. Малко след това един от работниците се промъкна в градината търсейки къде да пренощува. Беше мръсен, гладен и изморен и се озърташе за по-скришно място. Инстинткивно погледна към дървото, за което беше предупреден да не доближава и докато се чудеше какво толкова ценно има в него, съзря падналата ябълка. Ухили се с беззъбата си уста, сграбчи я и я погълна стръвно. Беше му харесала, защото мляскаше доволно. Отдалечи се навътре между дърветата. Свря се под едно и заспа. Несмлените парченца ябълка в стомаха му вече се бяха опомнили къде се намират и си говореха как са изпълнили своята мисия – да заситят глада и жаждата на един странник, но тогава си припомниха миналото. Те бяха чудесен плод – сочен и много обичан, който не успя да оправдае очакванията на своя градинар и им стана тъжно. Прекрасната ябълка някога искаше сокът й да даде сили на този, който я беше отгледал. Представяше си как Градинарят внимателно ще я отдели от клона, ще я измие старателно, ще я поднесе нежно към лицето си за да вдъхне аромата й; как ще настръхне, когато зъбите му отхапят първата хапка, а нектарът й ще се стече в ъгълчетата на устните му; как ще притвори очи и сладостта и свежестта й ще се разлеят по цялото му тяло; как ще остане опиянен от ненатрапчивия леко кисел вкус, който едновременно утолява жаждата и засища глада; как ще преживее радостта от това, което е създал с Божията помощ и как след този отдих, пълен с наслада, ще продължи с нови сили да работи в градината и да твори още по-красиви неща. Но уви - тя се намираше на друго място и по друго време. Беше осъществила своя живот, за който беше благодарна, но с горчивия привкус на непълното удовлетворение. Липсваше й вниманието, с което беше свикнала. На другия ден Градинарят влезе щастлив през дървената ограда на своята овощна градина. Забеляза огризката и нещо го прободе. Знаеше, че има много плод на онова дърво и няма начин да е точно неговата ябълка. Мястото й, обаче пустееше. Ако не беше жалкия остатък върху чакъла, щеше да си помисли, че си въобразява или че е сънувал. Подпря се на ствола и зарида. За пореден път неговата съвършена ябълка не падаше в неговите ръце. Все се случваше нещо – или работниците обираха плода и от това дърво, или Природата му я отнемаше по един или друг начин. Този път беше изядена и дори не искаше да знае от кого. Важното беше, че не беше той. Съжали, че не я беше откъснал снощи - в идеалната вечер – с онези прекрасни облаци. Беше получил своя знак, но не го беше разпознал – безпричинната радост в Божието присъствие. Осъзна как претенцията му към съвършенството на ябълката го беше отдалечила от самия него. Припомни си много важни моменти от собствения си единствен живот, в които е бил недоволен. Тогава съдеше другите как могат да си живеят доволно без да са сторили нещо значимо. Сега разбра – беше пропуснал радостта.