7 АПРИЛ 2010
Млад бизнесмен, пътуваше към работа с новия си Ягуар. Беше си отдал вниманието към тротоара и паркиралите покрай пътя коли - да не изскочи изневиделица някое дете. Изведнъж се чу някакъв звук на удар по вратата. Рязко натисна спирачки,но на пътя никой нямаше. Даде назад до мястото където се чу звука.
Там стоеше момче на 7-8 години. На вратата имаше следа от камък. Мъжът изнервено, хвана детето и го подпря в една от паркиралите коли:
- Какво си мислиш че правиш, хулиган? Колата е чисто нова и скъпа, поправката на която ще ми струва много. защо го направи?
Детето се изплаши. чувстваше се виновно.
- Извинявай чичо, моля те, не ми се сърди. Просто бях объркан и не знаех как да постъпя. Колкото и да махах с ръка, нито една кола не се спря.
Детето изтри с опакото на ръката свличащите се по бузите му сълзи и посочи с ръка пролука между две паркирали коли:
- Това е брат ми. изпуснах количката по надолнището и тя се прекатурна в края на тротоара, тук между двата автомобила. Опитах се да го повдигна и сложа на мястото му, но е прекалено тежък за мен.
Детето се затрудняваше да говори. Задавяше се в сълзи. Раменете му конвулсивно трепереха:
- Знам че направих нещо грешно, но моля ви, помогнете ми да го кача в количката му. брат ми е инвалид и ми се струва, че cе нарани. С останалото сам ще се справя.
Младия бизнесмен не знаеше какво да каже. Опита се да преглътне възела който се образува в гърлото му. Повдигна лежащото на земята момче и го сложи в инвалидната количка. Изкара от джобчето на костюма си чиста, прилежно изгладена кърпичка, намокри я с одеколон и почисти раничките и драскотините по тялото на детето. Прекалено се беше разчувствал. Дори, когато детето тикайки количката на брат си, се отдалечаваше, не обели нито дума, но ги проследи...докато се изгубят от полезрението му. Не чуваше даже клаксоните на насъбралите се коли на задръстения от него път.
Подкара Ягуара си отново, но бавно. Пътя до работа му, му се стори много дълъг. Паркира колата и погледна наранената врата. Следата от камъка бе дълбока и ясна.
Мъжът никога не я поправи.
Остави я, за да му напомня:
Не бързай толкова много в живота, че да принудиш някой да ти "подхвърли камък", за да го забележиш и да се спреш.
Бог винаги шепти в душите ни, говори със сърцата ни. Понякога, когато не се вслушваме, ни "подхвърля по някой камък".
Вслушай се в шепота...или изчакай камъка. Въпрос на избор.
Няма коментари:
Публикуване на коментар